— Какво има? — уплаши се Маша и пусна обратно в легена изстисканата пижама.
— Заминавам си, Маша. Дойдох да се сбогувам — спокойно каза той.
Тя се ужаси:
— Завинаги ли?
Той се засмя.
— Няма ли повече да идваш при мен?
— Може ти да ме посетиш някой ден, а? В Расторгуево — той бавно се надигна, изтръска белия си панталон и целуна стиснатите й устни. — Вкисна ли се?
Тя мълчеше. Той си погледна часовника:
— Хайде, ела. Имам петнайсет минути.
За първи път по светло влязоха в Самонината стая, промъкнаха се успешно зад Алдона, която втренчено миеше чиниите, и след петнайсет минути той наистина си отиде.
„Както си отиват боговете… Все едно никога не го е имало… — помисли си Маша, прегърнала раираното чердже, което беше прекосило стаята с нея. — Поне Алик да дойде по-скоро…“
Сега, когато всичко свърши така внезапно, както беше започнало, и й остана само тънко тесте сивкави листчета, изписани със зацапваща химикалка, й се искаше колкото може по-скоро да прочете на Алик новите си стихове и точно на него да разкаже за всичко, което й се беше случило.
По това време Алик вече беше близо до Судак, а Бутонов пътуваше в насрещното платно със стария москвич на Михаил Степанович, за да вземе същия самолет, с който беше пристигнал Алик, и вечерта да се върне в Москва.
Медея се прибираше от работа и първа видя Алик, който крачеше откъм Нижни посьолок — със синя козирка и тъмни очила на градското бледо лице. След малко го видя и Маша, излязла с децата из треволяците на Пъпа.
С викове „Алик! Алик! Татко пристигна!“ те се понесоха надолу по пътя. Той спря, хвърли натъпканата малка раницата и разпери ръце за обща прегръдка. Маша стигна първа и му се метна на врата с най-искрена радост. Лиза и Алик препускаха с възторжени вопли.
Когато Медея стигна до тях, раницата беше наполовина разтоварена. Маша отвори едно от писмата, които той й беше донесъл, Лиза притискаше плик с дъвчащи бонбони и белезникава кукла колкото мишле, подарък от Ника, а малкият Алик разпечатваше кутия с нова игра. Алик старши се опитваше да натъпче в раницата всичко извадено от нея.
Алик се разцелува с Медея и веднага й подаде картонена кутия, обичайния си професионален подарък.
— Приемете от нашия Червен кръст за вашия Червен кръст.
Вътре имаше разни дефицитни лекарства, няколко опаковки лейкопласт и обикновени гумени ръкавици, които миналата година бяха ненамираеми в Судак.
— Благодаря, Алик. Радвам се, че дойдохте.
— О, Медея Георгиевна, каква книга ви нося — прекъсна я той, — изненада! Чудесно изглеждате! — Сложи ръка на темето на сина си. — Алик, пораснал си с цяла глава… — Събра пръсти: — на комарче…
Маша от нетърпение престъпваше от крак на крак, подскачаше:
— Да вървим, Алик, хайде!
Медея тръгна напред. „Чудна работа. Маша наистина се радва на мъжа си, нито е смутена, нито изглежда виновна. Нима съпружеската вярност не означава нищо за тях? Сякаш не я посещава всяка нощ онзи спортист… А аз, стара вещица… — усмихна се вътрешно — какво ме интересува. Просто Алик ми харесва. Прилича на Самуил — не в лицето, а по бързина на тъмните очи, по живост, същото добродушно остроумие… Сигурно имам склонност към евреите, както хората са склонни към настинки или запек. Особено към този тип скакалци, кльощави, неуморни… Но все пак интересно как ще се оправя сега Маша с флирта си?“
Медея не знаеше, че Бутонов вече си е заминал, и с огорчение си мислеше, че пак ще стане свидетелка на чужди нощни занимания, срещи, лъжи…
„Колко е хубаво, че самата аз съм била абсолютно сляпа за тази стихия, когато се е отнасяло за мен. И слава Богу, трийсет години вече са минали от онова лято… Там, в евангелските блаженства, са пропуснали да споменат все пак: блажени идиотите…“
Озърна се: Алик носеше на конче Лизочка, с раницата в ръка, и се усмихваше с белите си зъби. Не приличаше на идиот.
14
Съпругът Алик за разлика от сина Алик се наричаше Големия Алик. Но не беше голям. Бяха еднакви на ръст с жена му и като се има предвид, че Маша беше най-дребната в семейството, с височина не можеше да се похвали.
Купуваше си дрехи от детски магазини и за трийсет години така и не беше си намерил официални обувки, защото обувките негов номер винаги бяха обикновени момчешки половинки.
Обаче при цялата си миниатюрност той беше строен и с красиво лице, от онази порода будни еврейски момчета, които учат буквите от въздуха и изумяват родителите си с гладко четене точно когато възрастните преценяват дали не е време вече да научат детето си на азбукито…