Алик не беше въвлечен в този процес: винаги бе предпочитал теоретичните проблеми пред политиката.
Маша, синеока, с тънки ръце, които живееха свой собствен живот в пространството около късо подстриганата й тъмна глава, декламираше с кротка патетика.
Алик не откъсна очи от нея през всичките полагащи й се трийсет минути и когато тя приключи със стиховете и излезе в коридора, пошепна на Люда:
— Сега се връщам…
И повече не се появи. Спря Маша на път към тоалетната:
— Не ме ли познахте?
Маша го погледна внимателно, но не го позна.
— Нищо чудно. Още не се познаваме. Аз съм Алик Шварц. Искам да ви направя предложение.
Маша го изгледа въпросително.
— Предлагам ви ръката и сърцето си — обясни той съвсем сериозно.
Маша се разсмя щастливо — започваха нещата, за които толкова много беше чувала от Ника. Започваше флирт. И тя беше напълно готова за него.
— „Мария Милер-Шварц“ звучи доста нелепо. Но ще видим — непринудено отговори тя, доволна именно от естествеността на разговора им.
Направо възликува — най-сетне ще стане равноправна с Ника и още довечера ще й каже по телефона: „Ничка, днес ме сваляше един образ, симпатичен, с много готино лице, леко брадясал и от пръв поглед личи, че е умен…“
— Но да знаете — предупреди той, — нямам никакво време за ухажване. Днес обаче ми е свободна вечер. Да се махаме оттук.
Маша мислеше да се върне да изслуша и очилатия, който мачкаше листовете си в очакване да му дойде редът, но веднага се отказа.
— Добре, почакайте ме — и влезе в тоалетната, а той я изчака до вратата.
Маша бързо се облече, обзе я чувството, че няма време за губене — Алик, без да подозира, вече я беше заразил с вътрешната си бързина. Той й държеше тънкото палтенце Сандрочкина изработка.
Навън беше безлюдно и тъмно, зимата беше от най-неприятния вид, безснежна и люта. Маша според модата преди нашествието на ботушите беше с леки обувки, а и без шапка. Алик хвана студените й костеливи пръстчета.
— Винаги ще имаме съвсем малко време, а трябва да си кажем много неща. За да приключим с по-досадните работи: за такова време трябват боти и бабешки шал, това го казвам като лекар. Колкото до стиховете ти — неусетно мина на „ти“, — частично са за боклука, но има няколко прекрасни.
— А кои са за боклука? — трепна Маша.
— Не, по-добре да кажа кои да останат — и той й изрецитира едно от току-що чутите стихотворения, което беше запомнил съвсем точно: „Като в изгнание сме в своя тлен, в бездомни изоставени простори, а есенният ден блести студен сред скръбно вледенените декори. Над гробището висне тишина, мелодии се реят в бъдещ полет, те обитават мнима близина, в която зрее утрешната пролет. И шумолящи кленови листа в невидим огън се разкървавяват, гробовете припламват във жарта, но календарът още продължава.“
— Това е в памет на родителите ми. Те катастрофираха преди десет години — обясни Маша и се учуди колко лесно говори с него за неща, които с никого не беше обсъждала.
— Живяха щастливо и умряха в един ден? — изгледа я сериозно Алик.
— Сега нямам друг избор, освен да мисля точно така…
Има бракове, които се укрепват в леглото, има бракове, които разцъфват в кухнята под звуците на потрепващия нож и телта за разбиване на яйца; има съпрузи зидари, които издирват евтини строителни материали за вилното си място, пирони, безир и стъклена вата; някои се поддържат от вдъхновените скандали…
Бракът на Маша и Алик протичаше в беседи. Девета година бяха заедно, но всяка вечер, когато той се прибираше от работа, оставяха супата да изстине и кюфтетата да загорят, докато си разкажеха важните неща, станали през деня.
Всеки от тях изживяваше живота си по два пъти: веднъж непосредствено, втори път — в преразказан вид. Преразказът леко разместваше събитията, акцентираше върху по-незначителното и внасяше лични багри в случилото се, те и двамата го знаеха и дори в порива си един към друг излагаха нещата именно така, както биха били по-интересни за другия.
— А ето нещо за теб — ще каже Алик, докато бърка горещата супа, — цял ден гледам да не го забравя…
И ще последва описание на нелеп сутрешен скандал в метрото или на дърво в двора, или на разговор с колега. А Маша домъкваше в кухнята стар том с юфки от разделителчета между страници те или самиздатска брошура, отваряше я на нужното място:
— Аз пък тук съм отбелязала нещо — ама направо специално като за теб…
В последните години отчасти си смениха ролите: по-рано той четеше повече, заравяше се по-дълбоко в културните проблеми, сега научните занимания не му оставяха време за интелектуални развлечения, още повече че не можеше да се раздели с предишната си работа в „Бърза помощ“, която не само му беше професионално интересна, но и му оставяше достатъчно време за работа в лабораторията. Аспирантурата му беше задочна, слава Богу.