Маша седеше вкъщи с малкия, изключително дете, способно да си запълва дните от сутрин до вечер със съдържателна дейност, подготвяше текстове за реферативно издание, четеше много — с внимание и жадно, пишеше ту стихове, ту неопределени текстове, сякаш откраднати от различни автори. Не чувстваше собствен глас и я привличаха различни стилове — ту Розанов, ту Хармс.
Нейни стихове, също писани на няколко гласа, излязоха на два пъти, но някак периферно и незначително. В списанията й изглеждаха като чужди, сториха й се несполучливо подбрани, при това с две печатни грешки. Но Алик беше страшно горд, купи много броеве и раздаде на всички, а Маша реши, че повече няма да се занимава с ненужни публикации, а направо ще издаде книга.
Близостта им беше толкова необичайна и пълна, тя се изразяваше и в общите вкусове, и в изразните средства, и в тоналността на хумора. С годините дори мимиките им си заприличаха, та на старини явно щяха да станат като съпрузи папагали. Понякога долавяха от пръв поглед още неизказана мисъл и в хор цитираха любимия си Бродски: „От толкова години с теб сме заедно, че втори януари пак е вторник.“37
Маша откри дори особена немска дума за специфичната им сродна връзка, попадна на нея в някакъв учебник по езикознание — Geschwister. В никой друг от познатите й езици нямаше такава дума, тя означаваше „братя и сестри“, но в немското съединение на двете думи се криеше и още някакъв допълнителен смисъл.
Не си даваха взаимни обети за вярност. Напротив, преди сватбата се разбраха, че връзката им е съюз на свободни хора, че никога няма да изпаднат в ревност и лъжи, защото всеки си запазва правото на независимост. Още в първата година от брака Маша, обезпокоена, че Алик е единственият мъж в живота й, направи няколко сексуални експеримента — с някогашен състудент, с литературен чиновник от младежко списание, където веднъж й бяха публикували нещо, и с някакъв съвсем случаен човек, — за да се убеди, че нищо не е изпуснала.
Не беше обсъждала тези случки с мъжа си, но му прочете написаното тогава стихотворение:
Алик се досети, но нищо не каза и с това само спечели: Маша абсолютно миряса. И той бе имал някои случки през годините на брака. Не беше ги търсил, но и не ги пропусна.
Обаче с годините все по-силно се привързваха един към друг и откриваха все повече предимства в семейния живот.
Наблюдавайки своите състуденти и приятели, които се женеха, развеждаха и като отвързани се впускаха в ергенска разюзданост, той като някакъв праведник си казваше: „При нас не е така, при нас всичко е правилно и достойно, затова — щастливо…“
Научната му дейност вървеше чудесно. До такава степен, че малцина от колегите бяха в състояние да оценят резултатите му. Помазаничеството му, толкова обременително и тежко в детството, подсилено от срама на това паднало от небето тъй неудобно еврейство, с годините промени своя знак, но доброто възпитание и природната доброжелателност прикриваха все по-засилващото се в него чувство за превъзходство над тромавите умове на повечето му колеги.
Когато първата му статия се появи в престижно американско научно списание, той прегледа състава на редколегията и каза на Маша:
— Тук има четирима нобелови лауреати.
Маша, загледана в мургавото му, по-скоро индийско, отколкото юдейско лице, разбра, че той съизмерва спрямо себе си висшите научни почести. Прочела мислите му, тя помоли Ника, която беше запазила малката си пещ от периода на увлечението й по керамиката, да му напише посвещение върху порцеланова чаша и за рождения си ден Алик получи от жена си голяма бяла чаша, на която с дебели сини букви пишеше: „Тъй славата ти ще расте: ти с фрак, аз с бляскав тоалет, и кралят ще те почете, и после ще даде банкет.“
Гостите се възхищаваха от чашата, но никой освен Алик не разбра намека.
И двамата изпитваха голямо удоволствие от факта, че никакви стълпотворения не можеха да попречат на безсловесното им общуване: само да се спогледат — и вече са обменили мисли…