Не бяха се виждали от около две седмици и сега Алик идваше при жена си с поразителна новина. Защото в Академията на науките беше пристигнал прочут американски учен, специалист по молекулярна биология, за да участва с доклад в конференция и да изнесе лекция. Беше посетил Болшой театър и Третяковската галерия, както се полагаше по програма, след което бе помолил преводачката да му уреди среща с мистър Шварц.
Преводачката се свърза с когото трябва, предаде информацията и получи инструкция да предаде на госта, че мистър Шварц тъкмо сега е в отпуска.
Но мистър Шварц не беше в никаква отпуска, напротив, отиде на конференцията, за да зададе на американеца един научен въпрос. Състоя се петминутен разговор. Съобразителният американец — не случайно дядо му беше родом от Одеса — бързо се ориентира в обстановката, взе домашния телефон на Алик и късно вечерта му отиде на гости с такси, за което плати на шофьора, също много съобразителен, една Аликова месечна заплата…
Всичко това беше станало, докато Маша я нямаше. Дебора Лвовна, майката на Алик, летуваше в санаториум. Купищата немити съдове и купчините разтворени книги окончателно убедиха американеца, че си има работа с гений, и той незабавно му направи предложение да отиде на работа при него. Boston, M.I.T.38 Оставаше само техническият, но немаловажен въпрос — емиграцията. С тази новина Алик пристигна при жена си. И двамата горяха от нетърпение да споделят…
Темата за емиграцията в интелигентските среди през онези години беше една от най-парливите: да заминеш, или да не заминеш — да, но ако… не, но пък… Разпадаха се семейства, късаха се приятелски връзки. Политически, икономически, идеологически, нравствени мотиви… А и самият процес на заминаването беше труден и мъчителен; понякога се проточваше с години, изискваше решителност, мъжество и отчаяние. Официална вратичка в „желязната завеса“ имаше само за евреите, но я използваха и неевреи. Червено море отново отвори водите си, за да пусне Избрания народ ако не в Обетована земя, то поне далеч от поредния Египет.
— В Изход се казва — възкликна Льова Готлиб, близък приятел на Алик, той го наричаше „главният евреин на Съветския съюз“, — че Мойсей е извел от Египет до шестстотин хиляди пешаци мъже. Но никъде не се казва колко са останали в Египет. Те просто са престанали да съществуват. А онези, които не са напуснали Германия през трийсет и трета — къде са те?
Но Алик никак не го беше грижа за собствения му живот от национална гледна точка, за него основната ценност беше научното творчество. Той беше чувал, разбира се, всички тези разговори, дори беше взимал участие в тях, внасяйки теоретична и трезва нотка, но всъщност го интересуваше само клетъчното остаряване.
Американското предложение означаваше за него, че ефективността на научната му дейност ще нарасне.
— С около триста процента според мен — прецени той, докато разказваше всичко това на Маша. — Най-доброто оборудване в света, никакви проблеми с реактивите, лаборантите, а и никакви материални проблеми изобщо за нас, а? Алик ще учи в „Харвард“. Аз имам пълна готовност. Ти решаваш, Маша. И мама, естествено, но нея ще я навия…
— И кога? — единствено можа да попита Маша, абсолютно неподготвена за такъв обрат в събитията.
— В идеалния случай — след половин година. Ако веднага подадем документи. Но може да се проточи и по-дълго. От това най-много ме е страх, защото ще трябва да напусна работа веднага. За да не създавам проблеми на шефа. — Вече беше предвидил всичко.
„Преди две седмици щях да съм във възторг от подобна идея — помисли си Маша. — А сега изобщо не ми се мисли за такова нещо.“
Алик тайно в душата си се надяваше, че Маша ще се зарадва на новата перспектива, и колебанието й го озадачи. Той още не знаеше, че домашният им свят, разумен и смислен, се е пропукал от кристалния си връх до най-презрените си низини. И самата Маша още не беше го осъзнала с пълна сила.
После Маша му прочете новите си стихове. Той я похвали, отбеляза качествено новото в тях. Изслуша пламенната й изповед за откровението, което й се бе явило в новите неочаквани отношения, за особения вид съвършенство, което е открила в чуждия човек, за новия жизнен опит — сякаш някой е свалил було от целия свят: от пейзажи, лица, от привичните чувства…
— Не знам какво да направя с всичко това — оплака се тя на мъжа си. — Може би от общоприета гледна точка е ужасно, че именно на теб го разказвам. Но аз ти имам такова доверие, ти си ми най-близкият, само с теб изобщо има смисъл да го обсъдя. Ние с теб сме едно цяло, доколкото това е възможно… Но все пак не знам как да продължа нататък. Казваш да заминем. Може би…