Беше започнал ремонта преди две години след смъртта на майка си, но нещата някак се бяха забатачили и ремонтираната половина беше в страхотен контраст с полуразрушената, пълна с дървени сандъци, груби селски мебели, останали още от прадядо му, и парчетии домашнотъкано платно. Там, в разрушената половина, Ника подреди набързо гнезденцето им. Когато си тръгваше сутринта, тя наистина го попита:
— Защо не й отговаряш на писмата? Момичето страда.
Бутонов не се боеше от разобличения, но мразеше забележките.
— Аз съм лекар, не съм писател.
— Ами постарай се — посъветва го Ника.
Ситуацията й се струваше много забавна. Умната-преумна Машка се беше влюбила в такъв елементарен темерут. За самата Ника той беше добре дошъл: течеше разводът с мъжа й, той се държеше ужасно, все нещо изискваше от нея, включително подялба на апартамента; транзитният й любовник беше завършил режисура в Москва и си замина; а перманентният Костя я дразнеше именно със сериозната си готовност на секундата да й предложи семеен живот, щом научи за развода.
— Като искаш, пиши й ти — изгъгна Бутонов.
Ника се разсмя — предложението й се стори много смешно. А как ще се посмеят двете с Машка, когато премине любовният й плам!
15
Наесен в началото на ноември Медея се пенсионира. Отначало смяташе да използва отворилото й се свободно време за изкърпване на памучните юргани, които невероятно бързо се захабяваха през летния сезон.
Запаси се отрано с нов сатен и цяла кутия здрави конци, но още първата вечер, когато разпъна на масата дрипавата завивка, установи, че цветовете отплават нанякъде от избелелия фон и вместо тях се появяват нови, изпъкнали, подвижни.
Висока температура — досети се Медея и затвори очи, за да спре потока от цветя. За щастие точно преди това беше пристигнала Ниночка от Тбилиси.
Болестта май беше същата, каквато беше прекарала точно преди да се омъжи, когато Самуил я ухажваше с такъв сърдечен трепет и такава нежност, че по-късно с право казваше: „Другите карат меден месец, ние изкарахме медена болест.“
В паузите между свирепата треска и безпаметния унес я обземаше блажено успокоение: струваше й се, че Самуил е в съседната стая и сега ще влезе при нея, непохватно понесъл с две ръце чаша и смръщен от болка, защото чашата е по-гореща, отколкото е очаквал.
Но вместо Самуил от полумрака се появи Ниночка с аромат на кантарион и топъл мед, с ръбеста чаша в слабите плоски ръце, с матовочерни очи, дълбоки като на Самуил, и й хрумна нещо, което сякаш отдавна беше чакала, а сега най-после я беше озарило откровение: Ниночка е тяхна дъщеря, на Самуил и нейна, тяхно момиченце, за което винаги е знаела, но незнайно защо отдавна е забравила, а сега си е спомнила — какво щастие… Ниночка я повдигаше от възглавницата, даваше й да пие нещо ароматно, говореше й нещо, но смисълът на казаното някак не й беше ясен, сякаш говореше на чужд език. „Да, да, грузински“ — припомняше си Медея.
Ала интонацията й беше толкова богата, толкова ясна, че всичко се разбираше и от мимиката, и от жестовете, и от вкуса на това, което Медея пиеше. Странно беше също, че Ниночка отгатваше желанията й и дори затваряше и отваряше пердето точно миг преди Медея да я помоли…
Тбилиските й роднини тръгнаха от двете й сестри — по-голямата Анеля и по-малката Анастасия, отгледана от Анеля след смъртта на родителите им. Анастасия остави син Роберт, неженен и май леко нередовен. Медея никога не беше общувала с него.
Анеля не беше родила, Нина и Тимур бяха осиновени деца, така че цялата тбилиска рода беше като ашладисана. Тези деца бяха кръвни племенници на Анелиния мъж Ладо. Братът на Ладо Григол и жена му Сюзана бяха нелепа и нещастна двойка: той — пламенен борец за шаячната правда, тя — градската луда с партиен уклон.
Ладо Александрович, музикант, професор в Тбилиската консерватория, преподавател по виолончело, нямаше нищо общо с брат си и не поддържаше връзка с него от средата на двайсетте години.
Ладо и Анеля за първи път видяха племенниците си в едно ранно утро на май трийсет и седма година — беше им ги докарала далечна сродница подир среднощния арест на родителите им.
Прочутият закон за двукратността, частен случай от всеобщия закон за повторяемостта на едно и също събитие — или за каляване на характера, или за сбъдване на съдбата, кой знае, — в Анелиния живот се претвори с пълна точност. Тъкмо десет години бяха минали, откакто Анастасия се беше омъжила и беше напуснала дома си, и ето че съдбата им доведе нови сираци, този път двама.