Анеля беше минала четирийсетте, Ладо беше десет години по-голям. Вече бяха посърнали и повехнали, готови за кротка старост, а не за участта на млади родители. Предвидената старост им се изплъзна. Тъкмо малко живнаха занемарените деца — и започна войната. Ладо не издържа тежките промени и умря от бронхопневмония през четирийсет и четвърта.
Анеля разпродаде остатъците от някога богатата покъщнина, за да отгледа децата. Тя умря през петдесет и седма, скоро след като се завърна от изгнание съвсем обезумялата Сюзана. Нина, вече млада жена, се сдоби със собствена майка вместо любимата мащеха — едноока харпия, изпълнена със злоба и параноична преданост към вожда. Нина я гледаше вече двайсет години.
Смяташе да прекара при Медея два-три дни, но те се превърнаха в осем и чак след като леля й започна да се възстановява, Нина си замина за Тбилиси.
Медея не беше напълно оздравяла, боляха я ставите и тя се лекуваше с домашни средства. Някак се движеше из къщата с дебели наколенки от стара вълна, под които слагаше зелеви листа или пчелен восък, или големи запечени лукови глави, нямаше и помен от предишната й лекоподвижност, повечето време седеше и кърпеше завивките.
При това размишляваше за Ниночка, за безумната й майка, за Ника, която беше прекарала в Тбилиси целия септември, отишла там на гастроли с театъра и самата тя според деликатните преразкази на Ниночка превърнала пътуването си в прекрасни гастроли…
„Празномислие“ — възпираше се Медея и правеше онова, на което на младини я беше научил старият Дионисий: ако затъваш в житейски мисли, не се бори с тях, а насочи мисълта си молитвено, обърни я към Бога…
„Горката Сюзана, прости й, Господи, ужасните й глупави деяния, които извърши, смекчи сърцето й, дай й да види как страда заради нея Ниночка… И на Ниночка помогни, тя е кротка и търпелива, дай й сили, Господи… Опази Ника от злини, момичето действа опасно, толкова е добра, толкова е необикновена, вразуми я, Господи…“
И пак си спомни разказа на Ниночка как Ника скандализирала семейството на прочут тбилиски актьор, подхванала връзка с него пред очите на целия град, искряла, блестяла, заливала се от смях, а клетата жена на актьора цялата в черно, подлудяла от ревност обикаляла по нощите приятелите на мъжа си, тропала на вратите с цел да пипне неверника на местопрестъплението — и накрая го пипнала. Историята продължила с чупене на чинии, скачане през прозореца и вопли, и безумия, и грозно неприличие.
Най-странното беше, че още през октомври Медея получи кратко писъмце от Ника, в което тя описваше пътуването, големия успех на театъра, дори се беше похвалила, че за костюмите й към постановката са писали специално.
„Отдавна не бях се веселила и радвала така — завършваше писмото. — А в Москва времето е отвратително и продължава досадният развод с мъжа ми, какво ли не бих дала да живея на друго, по-слънчево място.“
За времето беше права — още през август свърши лятото и веднага настъпи късна есен. Дърветата дори не бяха успели да пожълтеят, листата опадаха от силните студени дъждове още съвсем зелени. След веселия тбилиски септември настъпи непоносим московски октомври. През ноември времето не се оправи, но Ника беше в много по-добро настроение — бе затрупана с работа.
Подготвяше поредната постановка в своя театър, обикаляше работилниците, защото в нейно отсъствие шивачките правеха всичко съвсем приблизително, освен това приключваше една халтура за театър „Ромен“.
Всичко циганско много я привличаше, но се оказа, че да се работи в ромския театър е много трудно: тази циганска слободия, толкова чаровна по градските площади, влаковете и театралните сцени, в работно отношение се превърна в пълно безобразие: уредените срещи с режисьора ставаха чак при пета уговорка, всяка актриса вдигаше скандали и изискваше невъзможното. В деня, когато една от най-гласовитите артистки, вече на години, хвърли в лицето на Ника виненочервения костюм — искала бял дантелен, — а Ника със същата сръчност й го запрати обратно, подплатен с артистични псувни за тежест, както по-рано са се слагали тежинки в подгъвите на ефирните рокли, се случи неприятност, която Ника отдавна очакваше и всячески се опитваше да избегне.
Почти посред нощ я посети Маша. Още с отварянето на вратата Ника разбра, че неприятността е факт. Маша й се хвърли на врата:
— Ника, кажи, че не е вярно! Нали не е вярно, кажи!
Ника галеше косата й, хлъзгава от дъжда. Мълчеше.
— Знам, че не е вярно… — повтаряше Маша и мачкаше в ръцете си крепдешинената кърпа за глава на лилави, сини и черни карета. — Защо това е там, защо?