— По-тихо, по-тихо, чува се — Ника направи предупреждаващ жест в посока към детската стая.
Тя толкова отдавна, още от юли, бе очаквала тази неминуема буря, че дори като че ли изпита облекчение. Глупашката история продължи цяло лято. Когато си тръгна през май от Посьолок, Ника чистосърдечно реши да направи подарък на Машка — да й отстъпи Бутонов. Но не можа.
През цялото време, докато Маша гледаше децата в Крим, Ника ходеше при Бутонов — решението й беше „после ще видим“. Отношенията им бяха изумително леки. Бутонов се възхищаваше от чудесната непринуденост, с която Ника говореше за всичко на света, и от пълната липса на чувство за собственост, а когато се опита веднъж да го изрази с неповратливия си език, тя го спря:
— Бутончик, тази главичка не ти е най-силното място. Знам какво искаш да кажеш. Ти си прав. Там е работата, че имам мъжка психика. И аз като теб се боя да не се набутам в дълга връзка, в задължения, брак, мътните го взели. Така че имай предвид, аз винаги първа зарязвам мъжете.
Не беше точно така, но прозвуча правдоподобно.
— Добре, пусни предуведомление две седмици преди напускането — пошегува се Бутонов.
— Валера, ако си толкова остроумен, ще се влюбя в теб смъртоносно, а това е опасно — и Ника се разсмя с пълно гърло, заметнала глава и тръскайки голямата си грива и бюст.
Смееше се постоянно — в трамвая, на масата, в басейна, където отидоха веднъж, и темерутът Бутонов се заразяваше от нейния смях с кикот до хълцане, болки в корема и прегракване. Смееха се до изнемога и в леглото.
— Ти си уникален любовник — възхищаваше се Ника, — обикновено смехът убива ерекцията.
— Не знам, не знам, може да не си ме разсмяла достатъчно…
… Маша пристигна в началото на юли, остави децата при Сандра и моментално се понесе към Расторгуево. Провървя й двойно: завари Бутонов, но не и Ника. Тя си беше тръгнала по-рано.
Пристигането й съвпадна с началото на зарязания преди две години ремонт. Предния ден Бутонов беше разчистил бабината част, необитавана от двайсет години, и сега бяха дошли двама мъже, наети за помощници. Ника го склони да не облицова стените с ламперия, както той възнамеряваше, а напротив, да изчисти всичко до гредите, наново да набие калафат и да стегне грубите мебели, останали от едно време.
— Повярвай ми, Бутонов, сега ще изхвърлиш тези мебели, а те след двайсет години ще са музейна рядкост.
Бутонов се учуди, но се съгласи и сега заедно с помагачите късаше многослойния тапет.
— Бутонов! — чу се женски вик от улицата. — Валера!
Той излезе в облак от прах, нахлупил стара докторска шапка. Отвън стоеше Маша. Отначало дори не я позна. Тя беше почерняла в Крим, много хващаше око, огромната усмивка едва се вместваше на тясното й лице.
Маша пъхна ръка през дъските на оградата, свали куката и докато той бавно премисляше ставащото, тя вече се носеше по кривата пътечка, хвърли се да го прегърне, заби лице в гърдите му:
— Ужас! Какъв ужас! Боях се, че никога вече няма да те видя!
Косата й миришеше на море. И той отново, както тогава в Крим, усети как силно бие сърцето й.
— По дяволите! Думка като през стетоскоп!
Тя излъчваше горещина и светлина като нажежена жица на мощна крушка. И Бутонов си спомни нещо, което беше забравил: как тя яростно и отчаяно се сражаваше с него в малката стаичка на Медеината къща; и забрави това, което помнеше: дългите й писма със стихове и размисли върху неща, които той не че не разбираше, но ги намираше ненужни…
Тя притисна уста в прашната му лекарска престилка и издиша горещ въздух. Вдигна лице — без усмивка, толкова бледа, че два обърнати сърпа от тъмни лунички опасаха лицето й от скулите до носа.
— Ето ме…
Докато в бабината му стая цареше ремонтна разруха, на тавана, където се качиха, беше истинско сметище. Нито баба му, нито майка му никога нищо не изхвърляха. Пробити корита, туби, сто години трупани партакеши. Още прадядо му беше строил тази къща в края на миналия век, когато Расторгуево е било търговско село, и таванът наистина тънеше във вековен прахоляк — не можеха да легнат там.
Бутонов сложи Маша върху кекава етажерка и тя досущ заприлича на керамично коте касичка, но кльощаво и без процеп на главата.
Всичко стана така силно и кратко, че не можеха да се откъснат един от друг, и тогава Бутонов я пренесе на продъненото кресло, и пак го парна теснотата на това място и теснотата на детското й тяло. По отнесеното й лице течаха сълзи и той ги близваше — с вкус на морска вода. О, Господи!
Скоро Маша си замина и Бутонов продължи да дере тапетите с двамата мъже, които като че ли не бяха забелязали отсъствието му. Той се чувстваше празен като кюнец, по-точно като сух орех, защото пустотата в него бе затворена и кръгла, а не двустранно отворена… Стори му се, че беше дал повече, отколкото би му се искало…