„Да, сестрички… — не беше се задълбочил в тънкостите на роднинската им връзка. — Пълна противоположност. Едната се смее, другата плаче. Взаимно се допълват.“
… Маша три дни не завари Ника вкъщи, макар че не спираше да й телефонира. От Сандра знаеше, че Ника е в града. Най-накрая я намери:
— Ника, къде се губиш?!
И през ум не й минаваше, че Ника я избягва: не беше готова за среща.
— Познай от три пъти! — изкиска се Ника.
— Нова връзка! — изхили се и Маша, тутакси налапала кукичката.
— Шест плюс! — оцени проницателността й Ника.
— Кой при кого идва? По-добре аз да дойда при теб! Веднага тръгвам! — изгаряйки от нетърпение, предложи Маша.
— По-добре на „Успенски“ — предложи Ника. — Майка за три дни сигурно е полудяла от малките.
Както бяха завели децата още в първия ден при Сандрочка, така ги забравиха там. Сандра и Иван Исаевич празнуваха любовта си към внуците и никак не се отегчаваха от тях. Само дето Иван Исаевич непрестанно опяваше да идат на вилата — защо децата да се мъчат в града…
— Не-не, по-добре да дойда при теб, там не можем да си поговорим! — примоли се Маша и Ника се предаде — къде ще ходи, тя си знаеше, че ще трябва да изслуша тази Машина изповед.
От този ден Ника пое ролята на доверено лице. Положението й стана повече от двусмислено, а вече сякаш беше късно да признае, че има пръст в тази история. Маша в любовния си плам бързаше да й разкаже за всяка тяхна среща и това беше извънредно важно за нея.
От много години бе свикнала да споделя и най-незначителното изживяване с мъжа си, но сега Алик не можеше да й бъде събеседник и тя стоварваше всичко връз Ника с все стиховете, които пишеше постоянно. „Расторгуевска есен“39 — пошегува се Маша.
И досега на „ти“ с безсънието, през тези месеци Маша изпадаше в накъсани заешки дремки, пълни със звуци, строфи, тревожни образи.
В сънищата й идваха някакви нереални животни — многокраки, многооки, полуптици-полукотки — символични намеци.
Едно от тях, страшно познато, се галеше в нея и името му също й беше познато, то се състоеше от цифри и букви. Като се събуди, си спомни странното име — Ж4836… Тя се засмя. Това беше номерът, напечатан с черна боя върху платнена лентичка, който тя зашиваше на чаршафите за пералнята…
Всички тези глупости бяха многозначителни. Веднъж сънува съвсем завършено стихотворение, което в полусън записа. Сутринта го прочете с изумление: „Не е мое, не е мое, изключено е аз да съм го написала…“
— Все едно някой ми го е диктувал, виж, нито една поправка — показа тя на Ника записаното през нощта.
Но Ника не се радваше на стиховете й, по-скоро се плашеше. Затова пък много я забавляваше, че тя, уведомявана от Маша за всяка дума, произнесена от Бутонов, за всяко негово движение, знаеше във всеки един миг как е прекарал вчерашния ден.
— Не останаха ли пържени картофи? — попита го нехайно, когато Маша й каза, че предния ден е белила картофи у Бутонов и си е порязала пръста.
Бутонов не говореше с Ника за Маша, тя също не отваряше дума за съперницата си и той реши, че и двете са съвсем наясно с положението и дори са си поделили дните — Маша го посещаваше в събота и неделя, Ника — през седмицата.
Но изобщо не бяха се наговаряли, разбира се, просто в почивните дни Ника ходеше до вилите да види децата: ту Лиза, която беше във вилата на Сандра, ту Катя, която прекарваше лятото при другата баба. Алик младши също беше у Сандра.
Алик старши предпочиташе да дежури в „Бърза помощ“ през почивните дни, за да не губи от лабораторното си време, а Маша, с идеята да не го мами, а благородно да премълчава, излизаше, когато Алик не си беше вкъщи. Той бездруго напоследък рядко се задържаше у дома.
Алик се държеше спокойно и мило, не задаваше ненужни въпроси и разговорите им се въртяха около заминаването. Вече чакаха покана от Израел. И макар Маша да поддържаше обсъжданията по темата, напускането на страната й се струваше нереално.
През септември, когато Ника замина за Тбилиси, Маша направо се изтормози от отсъствието й, опита да й се обади, но не успя да я открие в хотела в Тбилиси. Чрез Ниночка също не можа да я намери.