Но това е само въпрос на вяра. На практика излезе, че аз изповядвам друга вяра, че за мен е важен изразът на лицето, словесният изказ, сърдечният знак. Ако това липсва, ние — всеки за всекиго — сме само вещи за употреба. Всъщност това най-много ме измъчва: нима освен телесните взаимоотношения няма никакви други? Нима нищо не ни свързва с теб освен прегръдки до безпаметство? Нима там, където се губят границите на телата, не се случва никакво друго общуване освен плътското?
Ника, твоята любовница, за мен повече от сестра, ми казва: въпрос на сантиметри, минути, хормони… Кажи «не»! Ти ми кажи, че «не»! Нима помежду ни нямаше нищо, което да не се измерва в никакви параметри? Но тогава не съществуваш ти, не съществувам аз, няма изобщо никой и нищо, всички ние сме просто механични кукли, а не деца на Господ Бог… Ето ти стихче, скъпи Бутонов, и те моля, кажи «не».
Той прочете писмото и само изхъмка. Като познаваше характера й, очакваше от нея бурни страсти във връзка с разкритата съперница. Но не беше очаквал ревност, изразена така особено, така засукано. Явно страда малката…
След десетина дни, колкото нещата да се уталожат, той се обади на Маша и я попита дали не иска да я закара до Расторгуево. Маша с паузи, с редки „да“ и „не“ — макар че и през телефонното пространство Бутонов усети, че точно това й се иска — се съгласи.
В Расторгуево всичко беше ново, защото беше навалял истински сняг, и то така обилно, че бе затрупал пътечката от портата до вратата, така че за да вкара колата, Бутонов трябваше да разчисти снега с дървена лопата.
Вътре беше студено, сякаш дори по-студено, отколкото навън. Бутонов веднага така я сграбчи, че и двамата се изпотиха. Тя стенеше през сълзи и непрестанно настояваше:
— Кажи „не“!
— Какво „не“, като е „да“, „да“, „да“… — смееше се Бутонов.
После запали печката, отвори изостанала консерва — цаца в доматен сос — и си я изяде. Маша не я докосна. Друго нищо не се намери в къщата.
Решиха да не се връщат в Москва и отидоха пеша до пощата. Маша се обади вкъщи и каза на Дебора Лвовна, че няма да се прибере вечерта, защото е у приятели във вилата им и не иска да се връща по тъмно. Свекърва й побесня:
— Естествено! Не те е грижа за мъжа ти и детето! Ако искаш да знаеш как се нарича това…
Маша затвори:
— Всичко е наред, уведомени са…
Тръгнаха обратно по белия път. Бутонов й показа къщата на Витка Кравчук.
— Искаш ли да го посетим?
— Опазил Бог! — засмя се Маша.
В къщата беше студено, топлината се беше изпарила.
„Следващото ще е камината, догодина ще я оправя“ — реши Бутонов.
Влязоха в кухнята, там беше все пак по-топло. Събраха дюшеци от цялата къща. Тъкмо се стоплиха, Бутонов го присви коремът и той излезе до нужника в двора. Върна се, легна. Маша, рисувайки с пръст по лицето му, заговори за одухотвореността на пола, за личността, която се самоизразява в докосването…
Рибната консерва го накара цяла нощ да тича до нужника, коремът го болеше, безсънната Маша дрънкаше нещо с нежния си гласец с нервно-въпросителен тон.
Той все пак остана любезен и не я помоли да млъкне, просто от време на време, като минеше поредната криза, потъваше в сън. Сутринта, докато се връщаха в града, Бутонов каза на Маша:
— Благодарен съм ти, че докато бях съсипан от тази диария, поне не ми рецитира стихове…
Тя го погледна учудено:
— Рецитирах ти, Валера. Цялата „Поема без герой“41 от начало до край…
Маша и Алик не бяха си развалили отношенията, но напоследък почти не общуваха. Още не бяха подали получената покана, защото Алик искаше да напусне работа, преди да си подадат документите, а дотогава трябваше да завърши някаква серия опити.
40
Тук може би се говори едновременно за Хирон и Харон и за Лета и Стикс от гръцката митология. Реката на забравата е Лета, от нея пият сенките на умрелите, но душите на мъртвите пренася от бряг на бряг през Стикс Харон. Той пък не е кентавър — получовек-полукон е Хирон. — Б.пр.