„Чудесно, чудесно, да свършва това позорно затъване“ — помисли си тя. Прекараха дълга вечер с Алик — до четири сутринта. Говориха, споделяха планове, после Маша заспа, без да сънува, хванала Алик за ръка.
Събуди се късно. Дебора Лвовна от няколко дни не беше вкъщи, напоследък начесто и дълго оставаше у болната си сестра. Двамата Аликовци вече бяха закусили и играеха шах. Уютна картинка, дори с котката върху възглавницата на дивана.
„Колко е хубаво! Май започвам да оздравявам“ — каза си Маша, докато въртеше прекалено затегнатата ръчка на кафемелачката.
После взеха шейната и се качиха на възвишението. Оваляха се в снега, намокриха се, щастливи и тримата.
— А в Бостън има ли сняг? — попита Маша.
— Не и такъв. Но ще ходим в щата Юта да караме ски и ще е същото — обеща Алик. А каквото обещаеше, винаги го изпълняваше.
Бутонов се обади същия ден вечерта:
— Не ти ли домъчня за мен?
Предния ден той видя Маша в двора, но не й отвори, защото му гостуваше една дама, тлъста преводачка, с която пътуваха заедно. Две седмици се бяха споглеждали многозначително, но не им се отвори възможност. Меката дремлива жена, досущ като жена му Олга, както установи по-късно, като сънена котка се въртеше в прегръдките му, докато Маша звънеше, и го беше яд на нея, на Машка и на самия себе си. Трябваше му Маша, остра, рязка, със сълзите и стоновете й, а не тази дебелана.
Обади се на Маша още сутринта, но телефонът беше изключен, после на два пъти вдигна Алик и Бутонов затваряше, чак вечерта я чу.
— Не ми се обаждай повече, ако обичаш — помоли Маша.
— Кога? Кога ще дойдеш? Не отлагай — не я чу Бутонов.
— Не, няма да дойда. И не ми се обаждай повече, Валера — гласът й стана проточен, плачлив. — Не мога повече.
— Машка, ужасно ми липсваш! Да не си луда? Сърдиш ли ми се? Това е някакво недоразумение, Маша. След двайсет минути съм пред вас, излез — и й затвори.
Маша се обърка. Така хубаво, така твърдо беше решила повече да не се вижда с него и изпита ако не освобождение, поне облекчение, и днешният ден беше толкова хубав с пързалката, слънцето… „Няма да изляза“ — реши Маша.
Но след трийсет и пет минути си наметна якето, викна на Алик: „Връщам се след десет минути!“ — и се понесе надолу по стълбите, дори не извика асансьора.
Колата на Бутонов беше спряла пред тях. Тя дръпна дръжката, седна до него:
— Трябва да ти кажа…
Той я сграбчи, пъхна ръце под якето й:
— Непременно всичко ще си кажем, бебчо — и потегли.
— Не, не, никъде няма да ходя. Излязох да ти кажа, че никъде не тръгвам.
— Вече тръгнахме — засмя се Бутонов.
Този път Алик се обиди:
— Чиста свинщина! Как не разбираш! — скара й се късно вечерта, когато тя се прибра. — Излизаш за десет минути и се връщаш след пет часа! Какво трябва да си мисля? Дали не те е бутнала кола? Дали не са те убили?
— Извинявай, за Бога, прав си, свинщина е. — Маша се чувстваше ужасно виновна. И ужасно щастлива…
После Бутонов изчезна за цял месец и Маша с всички сили се мъчеше да приеме изчезването му „като факт“, но този факт й изгаряше вътрешностите. Тя почти не хапваше, пиеше подсладен чай и водеше безкраен вътрешен монолог, насочен към Бутонов. Безсънието й придобиваше все по-остра форма.
Алик се разтревожи: нервното й разстройство беше очевидно. Взе да й дава транквиланти, увеличи дозите на приспивателното. Маша отказа психотропните препарати:
— Не съм луда, Алик, аз съм идиотка, а това не се лекува…
Алик не настоя. За него това беше допълнителна причина да побърза с пътуването.
На два пъти идва Ника. Маша говореше само за Бутонов. Ника го ругаеше, самата тя се покайваше и се кълнеше, че за последен път са се виждали през декември — още преди да замине за Швеция. Каза също, че той е кух човек и най-ценното в цялата история е само това, че Маша написа толкова много прекрасни стихове. Маша послушно й рецитираше и си мислеше: дали Ника не я лъже, дали не е била у Бутонов, когато му звънеше на вратата?
Алик обикаляше какви ли не канцеларии. Събра купища документи. Бързаше не само заради Маша — в Бостън го чакаше работа, а без работа и той самият се чувстваше като болен. Пътуването нямаше да е лесно: първо до Виена по еврейския канал и после вече в Америка. Не беше изключено между Виена и Америка да се вклини и Рим — това зависеше от скоростта, с която документите им ще се обработят от чуждестранните чиновници.