Тя вдигна глава — над нея летяха полупрозрачни хора в силен и волен полет, тя разбра, че също може да полети като тях. И тогава бавно се спусна, без да изпробва изцяло насладата.
Този полет нямаше нищо общо с птичия — никакви разпервания на крила, размахвания, никаква аеродинамика — само усилие на духа…
Друг път ангелът я учеше на хватките на особено словесно-мислено бойно изкуство, каквото не съществува в тукашния свят. Сякаш самото слово беше в ръката й и то бе оръжието й, той го сложи в ръката й, гладко и удобно в дланта й, извърна китката й и смисълът проблесна като остър лъч. Веднага на секундата се появиха двама противници: един отдясно над нея и друг отляво и малко по-ниско. И двамата бяха опасни и опитни врагове, сръчни бойци. Единият блесна към нея — и тя отговори. Вторият от близко разстояние нанесе бърз удар и тя някак по чудо успя да го оттласне.
В тези нападения имаше остър диалог, непреводим, но съвсем ясен като смисъл. Двамата й се подиграваха, подчертаваха нищожността й и пълната й несъизмеримост с тяхната висока класа.
Но тя за свое все по-голямо изумление отговаряше на всеки удар и с всяко ново движение установяваше, че оръжието в ръката й става все по-умно и точно, и тази битка наистина твърде много приличаше на фехтовка. Десният беше по-лош и ироничен, но вече отстъпваше. Отстъпи и другият… Те изчезнаха. Това означаваше, че е победила.
И тогава тя със сълзи, с нескрито ридание се хвърли на врата на учителя, а той й каза: „Не се бой. Нали виждаш, никой не може да ни причини зло…“
И Маша заплака още по-неудържимо от ужасяващата слабост, която беше нейна собствена, защото умната сила, с която победи, не беше нейна собствена, а чужда, от учителя…
Тя изпитваше нечовешка свобода и неземно щастие от този новопридобит опит, от териториите и пространствата, които й разкриваше ангелът, но при цялата неизпитаност и невъобразимост на случващото се усещаше, че извънмерното щастие, което изживяваше в близостта си с Бутонов, беше от същия корен, имаше същата природа.
Искаше да попита за това ангела, но той не я оставяше да му задава въпроси: щом се появеше, тя се подчиняваше на волята му с наслада и старание.
Ала когато ангелът изчезнеше, и то понякога за дни, се чувстваше много зле, сякаш за щастието си от присъствието му трябваше да плаща непременно с душевен мрак, тъмна пустота и тъжни монолози, отправени към почти несъществуващия Бутонов: „Божествената светлина не бихме понесли, но стократни изпитни са как търпим пък тъмното сияние на всичките по-сетнешни си дни…“
Маша се колебаеше дали да разказва тези неща на Алик. Опасяваше се, че той с неговия рационализъм ще вземе да оценява разказа й не от мистична, а от медицинска гледна точка. Но в нейния случай между мистиката и медицината се простираше територията на поезията, където господарка беше тя.
И оттам започна. Късно вечерта, когато всички вече спяха, тя захвана да му чете последните си стихове:
— Маша, мисля, че това е много хубаво стихотворение — искрено се възхити Алик за разлика от случаите, когато смяташе одобрението за свое семейно задължение.
— Наистина, Алик. Тоест стиховете… да, това не е метафора и не е въображаемо… Това е истинско присъствие…
— Разбира се, иначе за никакво творчество изобщо не може да става дума. Това е метафизично пространство… — подхвана той, но тя го прекъсна:
— О, не! Той идва при мен, както ти… Той ме научи да летя и на много други неща, които не може да се преразкажат, да се изразят с думи. Ето:
Толкова простичко стихотворение и от него сякаш не личи, че съм летяла, че наистина бях там, където полетът е естествен… като всичко…