— Искаш да кажеш, че това са халюцинации? — разтревожи се Алик.
— Не, не, какви халюцинации! Като теб, като масата… реалност… Но малко по-различна. Не се наемам да го обясня. Аз съм като Пуси — тя погали котката. — Всичко знам, всичко разбирам, но не мога да го кажа. Само че тя не страда, а аз страдам.
— Но, Маша, държа да ти кажа, че го постигаш чудесно. Идеално постигаш всичко.
Той говореше леко и спокойно, но беше безкрайно объркан. „Шизофрения, маниакално-депресивна психоза? Утре ще звънна на Волобуев да я прегледа.“
Волобуев, лекар психиатър, беше приятел на негов състудент, а по онова време още не беше се разпаднало съдружието на лекарската гилдия, наследено от по-добри времена и по-добри традиции.
А Маша му четеше и не можеше да се спре.
… Бутонов все не я освобождаваше. Тя три пъти отиде при него в Расторгуево. Взетата нота сякаш беше пределно висока, нямаше повече накъде, ще останеш без глас, ще останеш без нищо… Но едва сега, когато всяка среща беше като последна, Бутонов си даде сметка, че Маша дотолкова бе засенчила първообраза си, позабравената Розка, та дори не можеше да си припомни лицето на изчезналата ездачка, и вече не Маша му изглеждаше като подобие на Розка, а напротив — онази случайна любов е била предвестник за тази, и неминуемата раздяла само усилваше страстта му.
Той изостави онези две-три жени, които едновременно и необвързващо присъстваха в живота му. Едната, дори донякъде делово необходима, секретарка в Спорткомитета, му даде да разбере, че е обидена от пренебрежението му; втората — клиентка, млада балерина, за която той правеше изключение, защото смяташе масажната маса за работна площадка, а не за място за наслади, отпадна от само себе си, тъй като замина за Рига. Наистина не беше виждал Ника от декември, чуха се няколко пъти по телефона, изразиха любезно желание да се видят, но и двамата не направиха никаква стъпка.
Очертаваше се поредната професионална криза. Бяха му омръзнали спортната медицина, еднообразните травми, с които постоянно се занимаваше, и жестоките интриги, свързани с командировките в чужбина. Същевременно получи предложение: към Четвърто управление се създаваше рехабилитационен център и Бутонов се очертаваше като един от възможните претенденти за шефското място. Това предвещаваше най-различни интересни възможности. Жена му Оля, която на трийсет и пет години бе стигнала професионалния си таван, както обикновено става с математиците, го окуражаваше: нова работа, модерно оборудване, не може цял живот да масажираш едни и същи точки…
Иванов, повехнал, прежълтял, с годините все по-подобен на будистки монах, го предупреждаваше: „Не е за твоя ум, не е за твоя характер…“
В предпазващите му думи имаше едновременно и почтителна оценка, и леко незачитане.
Бутонов, който имаше много високо мнение за Ника особено след толкова сполучливата й намеса в ремонта, реши да се посъветва с нея. Срещнаха се близо до театъра и отидоха в долнопробна кръчма на „Таганския площад“, удобна с местоположението си в пресечната точка на посоките им.
Ника изглеждаше прекрасно, макар че всичко по нея беше малко прекалено: дългото кожено палто, късата пола, големите пръстени и бухналата грива. Непринудено и весело си поговориха за едно-друго, Бутонов й разказа за проблема си, тя неочаквано се стегна, намръщи се и рязко каза: — Валера, знаеш ли, в нашето семейство традиционно стоим по-настрана от началството. Имах един близък роднина евреин дентист, та той си имаше любима шега: „Душата ми умира за съветската власт, но тялото ми не я иска.“ А ти с тази работа непрестанно ще й масажираш тялото… — Ника изруга каруцарски с високохудожествена лекота.
На Бутонов веднага му падна камък от сърцето: с веселата си псувня Ника реши въпроса му — Четвърто управление отпада. И той веднага й го съобщи с благодарност.
Дружеското им предразположение достигна такъв градус, че като свършиха с шишчетата, се качиха на бежовия москвич и Бутонов, без да задава никакви въпроси, зави на „Таганския площад“ и потегли към Расторгуево.
… Маша се измъчваше от най-непоносимото безсъние, когато всички приспивателни вече са изпити и спят ръце, крака, гръб, всичко спи освен малък център в главата, който изпраща един и същ сигнал: „Не мога да заспя… не мога да заспя…“