Выбрать главу
Строфа втора
Ти, нещастен, зетко, не виждаш нищо ти — невястата си в огън, децата си водиш в гроб! Ужасна смърт им даваш — и пак се радваш ти! От щастието златно — о, колко си далеч!
Антистрофа втора
Нещастна майка, плачем, ние плачем за теб… Децата си погуби за тяхната любов… Отнеха ти съпруга, отнеха то със грях… И вместо тебе, друга да вземе дръзна той…

Медея

О!

(Педагогът се връща с децата.)

Педагогът

(Към Медея.)

Спасени са децата от изгнание.

Невястата със радост даровете

прие със собствените си ръце,

спасени са децата ти, спасени!

Медея

О!

Педагогът

Защо се смути? Нали се свърши?

Медея

О!

Педагогът

Това не отговаря на вестта.

Медея

О! О! О!

Педагогът

Но да не съм ти казал нещо лошо —

със вяра да ти известя добро?

Медея

Ти извести каквото извести —

съвсем не си виновен за това.

Педагогът

Защо навеждаш очи насълзени?

Медея

Не мога другояче, старче, туй

скроиха богове и мойта злоба.

Педагогът

Не се грижи, и ти покрай децата

ще можеш пак да се завърнеш в таз земя.

Медея

Но по-напред ще пратя други — в нея.

Педагогът

Не си ти първа, на която други

децата взимат, но човек търпи.

Медея

Разбира се, иди си вътре ти,

и на децата приготви що трябва.

(Децата остават.)

Медея

Деца, деца, вий имате си град и дом,

без мене там живейте вий,

без вашата нещастна майка! Аз

ще ида в друга някоя страна,

изгнаница. Подкрепа аз от вас

не ще да видя. И не ще ви видя

щастливи, няма да ви задомя.

Да кича вашите невести мили,

и вашите легла за брачни нощи.

И няма да ви срещна с пламналите факли.

Ах, колко съм нещастна с тая злоба!

Ах, да, напразно ви отгледах, ах!

Напразно се трудих, търпях жестоки

тегла, когато ви родих. Деца!

Да, някога и аз, и аз си имах —

какви надежди имах аз! Кога

старея да ме гледате, кога

умра да ме погребете. Сега угасна

надеждата ми сладка. Нямам вас.

Печален, горък ме живот очаква.

А вие няма веч да виждате

с очи си мили милата си майка.

Че друг ще бъде вашият живот.

О! О! Какво ме гледате деца?

Усмихвате ми се вий за сетен път.

О! О! Какво да правя аз сега?

Сърцето ми се топи като погледна —

ах, в техните жар — хубави очи!

О, не! Не! Не! Не мога! Сбогом планове!

Ще заведа със себе си децата…

Защо — за да си отмъстя на него —

на себе си да сторя туй ужасно зло?

О, не! Не. Не съм такава аз, не съм…

Простете планове, простете вече!

(Мисли.)

А, а! Какво? За смях ли аз да стана

на враговете си и да не ги

накажа тях? О, никога, не! Не!

Какъв позор! Как щяха да ме смажат

такива нежни гласове в душата!

Деца, я влезте си във къщи, влезте!

А който няма право да се меси

във моите жертвоприношения,

той сам ще знае: ръка не дръпвам аз.

Не! Не! Сърце, недей това, пусни ги!

(Замисля се.)

Триклета, пощади ги, нека с теб

да си живеят, радост да ти бъдат.

Не! Не! Не! Не! Във името на целий Ад,

на всички отмъстители във него —

не, никога, о никога не ще

това да стане! Моите деца

да ги оставя на злобен присмех

на моите заклети врагове!

Не! Не! Не бива да останат живи.

И щом веднъж това е неизбежно —

да ги убия аз поне сама.

Родих ги аз. Решено е това.

Не може да се отмени. Не може.

(Унася се в нещо далечно.)

А тя — венеца слага на главата си…

И гине тая царска дъщеря.

На, аз вървя по страшен път —

и в по-опасен моите деца

изпращам. Искам на децата нещо

да кажа. Дайте си, о, рожби, дайте,

на майка си подайте си ръце —

да ги целуне! Милите ръце!

О, сладките уста! О, нежните лица!

О, хубави очи! Да сте щастливи —

но — там — баща ви грабна всичко тука!

О, милата снага! О, нежна кожа!

Дихание на моите деца!

Вървете си, вървете, нямам сили веч

да гледам. Мъка смелостта надви,

о, знам какво се каня да извърша.

Но моят гняв над моя ум царува.

(Децата си отиват.)