Медея

Хорът

Често съм мислила много по-тънко,
често препирала много по-остро,
колкото никак не бива жената;
Знае се веч, и у жените живее
музини дар благодатен, и ние
имаме дял в мъдростта.

Нищо от туй, че не всички жени са
тъкмо такива, че малко сме ние —
все пак, нали и жената е с дарби!…
Ето, и аз ви вещая и викам:
Никога който не се е оженил —
той е щастлив и блажен.

Никога, който е нямал и рожби,
който е нямал деца, той не знае
колко е сладко детето, колко горчи
няма в душата му майчина радост,
няма в сърцето му вечните мъки,
няма в ума му и лудият страх.

Виждам аз, къщата пълна с деца е —
виждам и майките плачат, бащите
тътнат в грижи, с какво да ги гледат,
или какво след смъртта ще оставят…
Нито пък знаеш дали за добри
или за лоши се грижиш деца.

Много беди са, една е най-страшна:
ето ти, всичко е пълно, обилно,
вече са силни мъже и децата —
тъкмо тогава и адът ги грабва…
Толкова мъки в живота те дебнат —
тая от всички най-зла.

Медея

Приятелки, отдавна чакам аз

да видя що ще известят от там.

Ах! Ето иде Язонов слуга…

Забързан. Нещо страшно носи той.

ЯВЛЕНИЕ ПЕТО Слуга, Медея и хорът

Слугата

Ужасно престъпление извърши,

Медея! Бягай, по-скоро избягай

по сухо, по море, но само бягай!

Медея

Какво е станало!? Защо да бягам?

Слугата

Погина царевата дъщеря,

погина Креон, нейния баща!

Погинаха от твоята отрова.

Медея

Най-драга вест ми ти донесе, драги!

От днес приятел си ми близък ти.

Слугата

Какво! Изгуби ли си ти ума

Угаси царското огнище с кръв!

Гордееш се — наместо да трепериш!

Медея

На думите ти има що да кажа…

Но ти ми разкажи за техний край.

Ако ми кажеш грозно че умряха —

ще ме зарадваш двойно ти.

Слугата

Дойдоха твоите деца с баща си

и влязоха в невестиния дом.

Зарадвахме се ний слугите всички,

които мислехме добро за тебе.

Из целий дом веднага се разчу,

че вий сте прекратили веч враждата —

съпругът ти и ти. Един целува

ръцете на децата, друг ги гали

по руси им глави. Сам аз заведох

децата твои в женските покои.

А господарката — която щеше

да бъде там, където беше ти,

преди да види твоите деца,

погледна Язон със такава страст!

А сетне тя очите си забули,

извърна бяло си лице от гняв,

че щели твоите деца да влязат.

Съпругът ти на новата невяста

гнева й усмири като й рече:

„Не се сърди и пак ме погледни,

бъди приятелка приятелю,

и даровете приеми, баща си

моли децата да не ги изгонва

за мен.“ А тя съгледа накита,

склони и нему всичко обеща.

Преди да си отидат те от там —

бащата и децата — взима тя

облича с радост пъстрите одежди.

И на глава си златния венец.

А после си косата занарежда

пред огледалото. И се усмихва

самичка в бездушния си образ в него.

А сетне става тя от стола, ходи

по стаята и стъпва гиздаво

с нозе си чисти, бели като сняг.

Възрадвана от тия дарове,

повдига се на пръсти често често

и иска да си види и гърба…

И станаха страхотните неща…

Цветът й се мени, трепери цяла,

назад залита — наземи да падне,

преди до стола да се приближи.

Една слугиня мисли да не би

гнева на Пана да е влязъл в нея,

или на някой други бог, навиква

до небеса молитви… Скоро вижда

изпълня пяна нейните уста…

Очи облещени, тяло без кръв…

Риданията екват. И една

отърча в бащина й къща, друга

подир съпруга й, за да му каже.

И целий дом ехти та се тресе.

След време, скороходец колко може

да мине стадия една, отваря

очи. От пенни й уста излиза —

какво стенание! Какви не мъки!

И златни плитки на коса й пламват,

и тънките одежди, даровете

на твоите деца, разкъсват бели

меса на тая клетница невяста;

и скокна пламнала от своя стол,

тресе глава, коси — насам натам —

венеца да отмахне. Той се още

заплита… огънят… и всеки път

щом тя глава поклати… пламва буйно

от болки поразена, пада веч

едва баща й я познава. Очи —

не се познават где са, а лице

тъй грозно! От глава й кръв шурти

и със огън смесена, а от косите

закапали меса — като смолата

от някой пламнал бор тече, шипи…

И всичко туй от скришната отрова

на твоите богати дарове…

О, грозно! Никой не посмя до нея