Само слуховете за тази бъдеща съпруга са достатъчни да докарат на Джан Гастоне пристъп на безпокойство, но баща му е непреклонен в решението си сватбата да се осъществи. Джан Гастоне се отправя обезсърчено и примирено на север през Алпите, за да се ожени за своята династично надарена годеница. Когато пристига в Дюселдорф, с ужас установява, че бъдещата му съпруга е дебела колкото него и по свой си начин е също толкова физически непривлекателна. Ако Джан Гастоне е просто непривлекателен, годеницата му е невероятно грозна, бързо става ясно, че между тях двамата няма нищо общо, освен взаимната им физическа чудовищност.
През юли 1697 година неподходящата един за друг двойка е венчана от епископа на Оснабрюк в параклиса на двореца на електора в Дюселдорф. Казват, че и двамата са на по двадесет и пет години, макар че огромната булка изглежда доста по-възрастна. Сватбените тържества включват дълга програма от селски танци. Селските облекла, шумната музика и дрезгавият тенор на тези тържества се оказват мъчителни за свикналите с изтънчената музика уши на Джан Гастоне, но пък съпругата му ръкопляска бурно.
Младоженката настоява веднага след приключването на сватбените тържества да напуснат Дюселдорф и съобщава на своя съпруг, че не може да търпи никакъв градски живот или каквато и да била изискана компания. Джан Гастоне придружава своята съпруга в кралската карета, която поема по дългия и изровен път през Бавария, през планините на Бохемия към Прага, а от там към село Райхщад, където над колибите и наклонените покриви се издигат мрачните бойници на порутената крепост на младоженката. Ана Мария Франциска е щастлива, че се е прибрала у дома, и бързо изчезва към конюшните, които изглеждат далеч по-добре оборудвани от влажните и студени жилищни помещения, където младоженецът е оставен сам и обезсърчен да си блъска главата. Бързо става ясно, че няма никаква вероятност за наследник, нито от мъжки пол, нито от женски. Ана Мария Франциска възобновява прекъснатите диалози със своите коне, а Джан Гастоне започва скръбно да се утешава с италианския коняр Джулиано Дами. След известно време двамата с Дами започват от време на време да бягат в Прага, където се отдават на разгулен живот. В спомените на един съвременник пише: „В Прага имаше голям брой дворци, принадлежащи на велики и богати благородници. В домакинствата им имаше цели полкове от слуги, лакеи и прислужници с ниско потекло и скромно положение. Джулиано склони негово височество да търси развлечения с тях и свободно да се смесва с тях, така че да избира всеки екземпляр, който допада само на неговия вкус.“
С времето Джан Гастоне става по-смел и дори веднъж пътува до Париж. Козимо III е силно раздразнен, когато научава за това, и пише писмо на Джан Гастоне, в което оплаква липсата му на интерес към създаването на наследник и го укорява заради нечестивото му поведение. По това време Козимо III вече е още по-благочестив и по-голям пуритан и дори се научава да укротява страстта си към храната. Според английския пътешественик Едуард Райт, който посещава Флоренция: „През последните двадесет години от живота му, единствената му напитка бе водата. Храната му бе проста, изяждаше само едно ястие и винаги сам, с изключение на празненствата, посветени на свети Йоан, и други определени дни, когато семейството е поканено да се присъедини към него.“
Флоренция преживява подобна аскетичност. Населението на града намалява с 50 процента и достига до около 42 000 души. Между плочите по страничните алеи никнат плевели, къщите са изоставени и падат сами. Резкият спад на богатствата на Флоренция засяга всички слоеве на обществото — просяците правят всичко по силите си, за да изкарват пари от туристите, а междувременно знатните семейства са принудени да се установяват като на лагер в своите празни дворци и да вземат храната си от местните кръчми. Освободените готвачи и слуги висят край портите на дворците, в които са били наети, разказват при какви знатни хора са работили някога и сами се препоръчват да бъдат взети на работа. През студените зими и по време на оскъдна реколта под прозорците на двореца Пити се събират групи и жално молят за хляб. Козимо III се оттегля в личния си параклис, за да се моли за тях, а дворцовата стража ги прогонва. През 1705 година тосканската хазна е почти банкрутирала.