Проблемът с наследството на Тоскана обаче не е решен, тъй като събитията в Европа се намесват. Не всички династични наследства се уреждат толкова лесно и континентът за пореден път се озовава на ръба на катастрофата. През 1733 година кралят на Полша умира и ускорява Войната за полското наследство, защото французите и испанците не признават договора от Виена и влизат в конфликт с Австрия. За щастие войната свършва бързо и този път великите сили подписват Договора от Торино, в резултат на което следва нова размяна на фонове из Европа. Младият дон Карлос става крал на Неапол, а малкият му брат Франц Лотарингски става наследник на великото херцогство Тоскана. Франц Лотарингски е сгоден за Мария Тереза, наследницата на Хабсбургския трон, тоест сега Тоскана минава от испански в австрийски ръце. През 1737 дон Карлос и шестте хиляди испански войници напускат Тоскана, а по-късно през същата година Флоренция е заета от шестхилядна австрийска войска под командването на принц дьо Краон, представител на Франц Лотарингски.
Джан Гастоне е раздразнен от промяната на уговорката, защото се привързва към дон Карлос, но нищо не може да направи, освен да подпише още един указ за наследство, съгласно Договора от Торино. Принц дьо Краон пише на Франц Лотарингски и описва Джан Гастоне така: „Намерих този принц в състояние, достойно за съжаление. Не може да стане от леглото. Брадата му е толкова дълга, чаршафите и бельото толкова мръсни и без набори. Погледът му е мътен и отслабнал, гласът му е тих и приглушен. Най-общо казано, има вид на човек, на когото не му остава и един месец живот.“ Човек може едва ли не да подуши тази картина — ненапразно въздухът в спалнята на Джан Гастоне е изпълнен с тежката миризма на тамян.
Самите граждани на Флоренция също са обидени от деспотичното назначаване на Франц Лотарингски и намразват австрийските войски, които презрително наричат „лотарингците“. Новите окупационни сили са различни от тактичните испанци и бързо започват да играят дейна роля в управлението на града, като „лотарингците“ заменят флорентинците на ключови постове в администрацията. Символичната окупация от чужда сила се превръща в силно омразна действителност и когато френският учен Шарл дьо Бос посещава Флоренция през 1739 година, отбелязва: „Тосканците ще дадат две трети от богатството си, за да си върнат Медичите, а другата третина, за да се отърват от лотарингците. Мразят ги.“ Официалните празници в чест на Медичите са забранени — ход, който нанася удар на всичко скъпо за Флоренция — нейната уникална история, постижения и традиция. Тези официални празници отбелязват рождения ден на Козимо Pater Patriae, избирането за папа на Джулио де Медичи и избирането от Сеньорията на Козимо I, първия велик херцог на Тоскана. Австрийските войски окупират Фортеца да Басо и оръдията, защитаващи Флоренция, са преместени на бойниците, гледащи към града.
На практика Джан Гастоне е последният представител на рода Медичи. Снаха му принцеса Виоланта умира, сестра му палатинската електорка Ана Мария Луиза живее все още в покоите си в двореца Пити. Но вече е на седемдесет години — една аристократична възрастна дама, която продължава да пази достойнството на Медичите. Джан Гастоне й забранява да влиза в покоите му, но независимо от това тя го посещава и тогава над легналия велик херцог се излива порой от думи, в който са изредени грешките му. Джан Гастоне умира продължително, но дори и за него няма съмнение, че умира. Ана Мария Луиза най-после успява да убеди брат си да приеме религията, която цял живот е отричал. Отслабената разплута фигура на великия херцог вдига разпятие пред посивялото си, покрито със сплъстена брада лице и въздъхва: „Sic transit gloria mundi“ („Така преминава световната слава“) и на 9 юли 1737 година след едно позорно царуване, продължило тринадесет години, издъхва. Може би оставя Тоскана в по-добро състояние, отколкото я намира след тиранията на Козимо III, но импотентността му, във всеки смисъл на думата, струва на великото херцогство неговата независимост. Така умира последният владетел на Флоренция от рода на Медичите.