Джовани ди Бичи се разболява през 1428 година, на шестдесет и осем години е и знае, че умира. Извиква синовете си Козимо и Лоренцо край своя одър и според легендите им дава следните съвети: „Никога не се мотайте край двореца на Сеньорията, сякаш това е мястото, където вършите делата си. Ходете там, само когато ви извикат, и приемайте само длъжностите, с които ви удостоят. Никога не се перчете пред народа, а ако се налага, тогава го правете колкото е възможно по-незабележимо. Не се набивайте в очите на обществото, никога не се опълчвайте срещу желанието на народа, освен ако то не защитава нещо пагубно…“ Малко вероятно е Джовани да е използвал точно тези думи, но те остават в легендите на Медичите. Години наред представителите на рода ще се придържа към тези съвети, а когато не го правят, ще имат усещането, че ги следват, или поне ще си мислят, че така трябва да ги следват. Джовани изгражда силен, съзидателен образ на Медичите, а в съответствие с него е и последната молба към синовете му — да бъде погребан тихо, без никакви показни процесии.
Козимо вероятно би се подчинил, но общественото настроение изисква друго. Старецът допринася за доброто име на Флоренция и се смята, че използва влиянието си за благото на народа, така че хората искат да бъде погребан с всички почести. Синът решава, че може би в крайна сметка е време да се покажат пред обществото, но съответно посланието ще е уклончиво: народното погребение на Джовани ди Бичи няма да е очевидна демонстрация на могъществото на Медичите, а израз на искрено уважение към един изключителен гражданин, който е починал. Но по време на самото събитие нещата поемат по свой собствен ход и всеки иска да бъде част от това честване за прослава на Флоренция.
Първо трябва да се изпълни древен обичай, за който казват, че води началото си от етруско време, много-много отдавна, още две хиляди години преди Римската република. При смъртта на главата на семейството се пробива дупка в стената на дома му и тялото се изнася през нея, преди да бъде поставено в ковчега начело на процесията. Тялото на Джовани ди Бичи е поставено в отворен ковчег и по улиците след него вървят двадесет и четирима представители на рода Медичи. Зад тях, подредени по ранг, са всички чуждестранни посланици, които пребивават в града, следвани от гонфалониера и членовете на Сеньорията, след които пък идват представителите на еснафите и т. н. Козимо възнамерява посланието да е уклончиво, но за всички онези, съзрели дългото шествие, виещо се по улиците към църквата „Сан Лоренцо“, то е пределно ясно — Медичите са тук.
4
Възходът на Козимо
Козимо ди Джовани де Медичи, т. е. син на Джовани, е роден през 1389 година. Почти нищо не се знае за ранните години от живота му, освен че е близък с малкия си брат Лоренцо. Двамата получават образованието си в килийното училище към „Санта Мария дели Анджели“. Още по онова време училището има славата на люлка на знанието, в която се възражда интересът към изучаването на Древна Гърция и Рим.
През Средновековието доста от древното познание просто изчезва от Европа, съхранено е само в Близкия Изток, където арабските учени страстно го изучават. В първите години от своето съществуване ислямът насърчава философските и научни размишления — да знаеш устройството на света, означава да прозреш Божия замисъл. Така произведенията на древногръцките философи, особено на ранните, се разпространяват из Арабската империя, която през осми век вече е в пределите на Европа, заема целия Иберийски полуостров и достига до Южна Франция и Италия. Християнските учени преоткриват много непознати произведения на древните философи, когато през тринадесети век големите арабски центрове на познанието в Южна Испания, Кордоба и Севиля попадат в ръцете на християните.
Вследствие на това из цяла Европа се разпространява напълно ново отношение към познанието. То пропагандира възраждане на изучаването на класическите автори на Древна Гърция и Рим за сметка на схоластиката и относителния интелектуален застой през Средновековието. Някои тогавашни учени предпочитат да не приемат за чиста монета авторитета на теологията и закостенялата версия на Аристотеловата философия и започват да възприемат с известна доза съмнение гръцките философи и римските писатели.
