Но дори и преди тази катастрофа Флорентинската република става свидетел на неспокойни времена, в които политическата власт често преминава от едни ръце в други, и то по насилствен начин. Населението е разделено на две основни партии — гвелфи и гибелини, като, разбира се, двете на свой ред са разкъсвани от фракции. Гибелините са подкрепяни главно от благородническите семейства, а гвелфите от богатите търговци и „малките хора“ (popolo minuto), т. е. масите, или работническата класа. Терминът „малки хора“ освен че има презрителен оттенък, съдържа в себе си и елемент на истинност, тъй като храната на най-бедните прослойки е силно ограничена, което възпрепятства растежа им и те буквално са малки хора.
Тази политическа нестабилност обаче не попречва в началото на четиринадесети век Флоренция да изживее първия си златен век. Тогава само за половин столетие градът дава на Италия трима от най-изящните й автори — Данте, Бокачо и Петрарка. Те скъсват с църковната традиция и избират да пишат на тоскански диалект, а не на латински език, като по този начин не само утвърждават тосканския като основа на италианския, но вкарват светски, хуманистичен елемент, като извеждат литературата отвъд езика на Църквата. Този светски хуманизъм се отразява и в интересите на тримата писатели. Петрарка например става известен като колекционер на ръкописи на древните класически автори, които векове наред лежат забравени из манастирите на цяла Европа. Бокачо пък се прославя със своя „Декамерон“, който представлява поредица от понякога крайно неприлични и често смешни истории, пресъздаващи живота такъв, какъвто всъщност е по онова време, а не какъвто властите и особено Църквата считат, че трябва да бъде. Двама от най-даровитите художници на епохата също живеят във Флоренция — в работите на Джото и Пизано прозира влечение към хуманизма, защото образите им разчупват тогавашния средновековен формализъм и придобиват по-съвременен, по-близък до реалния живот облик с разпознаваем израз на чувствата. Тези светила извеждат Флоренция на прага на Ренесанса, но преди да претърпи по-нататъшното си развитие, Европа е сполетяна от най-голямото нещастие в своята история.
Икономическата депресия от началото на 40-те години на четиринадесети век е последвана от катастрофата на Черната смърт. В Европа тя пристига от Китай през 1347 година, пренесена с генуезките кораби през Черно море. Съвременните изследвания потвърждават написаното от хроникьорите на епохата, които отбелязват, че през следващите четири години около една трета от населението на Европа е покосено от чумата. Поради лошите санитарни условия и непознаването на начините за разпространение на болестта положението в градовете е по-тежко, там понякога семейства, заподозрени, че са заразени с чума, просто са зазиждани в домовете им и оставяни да умрат. Онези, които могат да си го позволят, бягат от Флоренция и се укриват сред природата на Тоскана. Повече от половината от онези, които остават, загиват. Няма нищо изненадващо в това, че първият полъх на хуманизма бързо е заменен от една суеверна болезненост. Въпреки това относителният обществен застой на средновековна Европа започва да се разпада и фундаменталните промени са неизбежни.
Дотогава родът Медичи във Флоренция се е разширил и включва в състава си двадесет или тридесет семейства. Връзките между тези семейства, разпознаваеми под общото име, са доста по-слаби от онези в рамките на едно-единствено семейство и са по-сходни до взаимоотношенията в един клан с неговите вътрешни съперничества, но споделящ една външна общностна принадлежност. Явно Медичите се възползват от празнината, оставена след фалита на трите водещи флорентински банкерски рода, и няколко представители на рода се впускат в банковото дело, като създават свои собствени малки предприятия. Братя или братовчеди се сдружават, за да предоставят дялове за първоначалния капитал, често работят заедно в ежедневното управление на банката, в което влизат дейности като обмяна на чуждестранна валута, малки влогове и сезонни заеми за търговците на вълна, тъкачите и други подобни. Най-малко две от тези предприятия се оказват достатъчно изкусно управлявани или пък просто са били късметлии, за да оцелеят след икономическите опустошения на Черната смърт и да бъдат обединени, поставяйки основата на могъществото на Медичите. По това време Медичите дават на града не само по някой гонфалониер. Джовани де Медичи, пряк наследник на първия записан в аналите Киарисимо, изменя на традициите на рода да страни от гражданските дела, и става главнокомандващ войските. Той иска да докаже своята храброст и през 1343 година убеждава флорентинците да поведат война срещу малкия град-държава Лука, който се намира на около шестдесет и пет километра западно от града. Джовани се опитва да превземе Лука, проваля се и го обсажда, но военният поход претърпява фиаско и когато се завръща във Флоренция, е екзекутиран. След тази случка Медичите се придържат към гражданските дела, които в определени случаи се оказват също толкова опасни.