- Разбира се.
- Радвам се, че поговорихме - обади се господин Раджави зад гърба му.
- И аз - отвърна Алекс през зъби. Сетне излезе и принуди Кал да се затича, за да не изостане.
Излезе на ливадата и се отправи към каменния фонтан. Когато стигна до него, го ритна силно и изрече дума, която Алистър бе забранил на Кал да произнася.
- Съжалявам - рече Кал. В далечината чу как Аарън и Тамара хвърлят пръчка на Пакостник в една от по-крайните градини. За щастие, нямаше как да ги чуят.
- Аарън не ме е викал, нали? - попита Алекс.
- Ами не - отвърна Кал, - отново извинявай.
- Защо тогава ме изведе от стаята? - Алекс не изглеждаше ядосан. По-скоро объркан.
- Ами нищо хубаво нямаше да стане - отвърна твърдо Кал. - Това е спор, който никой не печели.
- Може би - съгласи се бавно Алекс, - но те ме ядосаха. Много. Интересува ги само фасадата. Те да изглеждат идеални, а останалите - по-долу от тях.
- Какво имаш предвид? - намръщи се Кал.
Алекс погледна към Аарън и сниши гласа си още повече.
- Нищо. Съвсем нищо.
Алекс очевидно смяташе, че Кал няма да разбере. Щеше да е безполезно да му обяснява, че родителите на Тамара само привидно го харесват и че не би било така, ако знаеха истината. Вероятно нямаше да харесват дори Аарън, ако не бе макар. Но Алекс никога не би си помислил, че малко дете като Кал крие тайни, съдбоносни за останалите.
Само няколко дни по-късно Кал трябваше да опакова новите си дрехи и да се подготви отново да тръгне на училище. Натъпка се с наденички и яйца на закуска, тъй като знаеше, че ще мине много време, преди да види храна, различна от плесен.
Аарън и Тамара вече носеха зелените си униформи от Магистериума, докато Алекс и Кимия като четвъртокурсници бяха облечени с бели и се гледаха свирепо.
Кал беше с дънки и риза и се чувстваше съвсем не на място.
Алекс погледна красноречиво към Кал, сякаш да му каже: „И ти никога няма да си достатъчно добър за тях“.
Господин Раджави се взря в часовника си.
- Време е да тръгваме - рече той. - Кал?
- Да? - обърна се Кал към бащата на Тамара.
- Грижи се за себе си.
Нещо в гласа му накара Кал да се почувства неспокоен. Не бе убеден, че са искрени. Но пък може би просто позволяваше Алекс да го работи.
Всички се насочиха към фоайето, където Стибънс подреждаше багажа им. Темето му лъщеше. Аарън и Кал имаха нови чанти, докато Тамара и Кимия бяха с еднакви куфари от змийска кожа. Алекс носеше куфар с инициалите си, изписани на него: АТС. Той се отправи към вратата.
Веднъж излязъл навън, Алекс тръгна надолу по пътеката. Кал осъзна изненадан, че там го чака бял автомобил „Мерцедес“, чийто двигател ръмжеше. Мащехата на Алекс бе дошла.
Кимия ахна. Стибънс изглеждаше замислен.
- Готина кола - каза той.
- Млъкни - отвърна Тамара, - само за коли мислиш.
Отправи особен поглед към Стибънс, който Кал нямаше време да разгадае. Случваха се прекалено много неща едновременно.
Кимия хукна подир Алекс, без да се интересува от това, че всички ги зяпат.
- Какво става? - попита тя, когато го настигна. - Мислех, че ще дойдеш с нас с автобуса.
Той спря по средата на пътеката и се обърна към нея.
- Държа се на разстояние, както поиска баща ти. Анастасия ще ме откара до Магистериума. Лятото свърши. Това е краят.
- Не бъди такъв, Алекс - настоя тя, смаяна от гнева му. - Може да поговорим...
- Говорихме достатъчно - гласът му се задави от мъка. - Трябваше да се застъпиш за мен. За нас - добави, след което метна чантата си на рамо. - Но не го направи.
Завъртя се и продължи надолу по алеята.
- Алекс! - извика Кимия. Той не отговори. Стигна до мерцедеса и се качи вътре. Колата се отдалечи с мръсна газ, като вдигна облак прах.
- Кимия! - Тамара понечи да иде до сестра си, но майка и я хвана за китката.
- Дай и една секунда - каза тя. - Вероятно иска да остане сама.
Погледът на госпожа Раджави блестеше, а Кал реши, че никога досега не му е било толкова неловко. Спомни си как Алекс бе настоял: „Кимия! Кажи му!“
И как Кимия не бе казала това, което той искаше да каже. Страх я бе от родителите и. Кал не бе сигурен, че може да я обвинява.
След няколко минути жълтият автобус мина през портите на „Гейбълс“. Кимия влезе обратно в къщата, избърса очи в ръкава си и подсмръкна. Сграбчи багажа си, без да погледне към останалите.
Когато майка и постави ръка на рамото и, Кимия се освободи от нея.
Кал коленичи да отвори чантата си, за да е сигурен, че не е забравил нещо. После отново дръпна ципа, но не и преди госпожа Раджави да забележи ножа му,блещукащ върху дрехите.