- Все едно да накажеш вулкан, задето е изригнал - сви рамене Руфъс. - Тези същества ни трябват. Те са всичко, което имаме, за да се противопоставим на обсебените, служещи на Константин.
- Може ли да видим един? - попита Кал.
- Моля? - спря се Руфъс с химикалка във въздуха.
- Искам да видя един - дори Кал не бе сигурен защо пита. Нещо го интригуваше относно това същество, което бе нито добро, нито зло. Че не е важно как се държи. Че е сила на природата.
- След няколко седмици почваме мисиите - каза Руфъс. - Ще излезете извън Магистериума, ще пътувате, ще работите по проекти. Като ги завършите, защо не? Не виждам причина да не ви покажа спящ елементал.
Някой потропа на вратата. Когато Руфъс му разреши да влезе, тя се отвори и се показа Раф. Изглеждаше много по-щастлив сега, след като майстор Лемюъл е напуснал Магистериума. Кал обаче се запита дали не го е било страх да се върне на училище след смъртта на Дрю.
- Майстор Рокмапъл ви изпраща това - рече той и подаде сгънат лист хартия на майстор Руфъс.
Майстор Руфъс го прочете, сетне го смачка с една ръка. Листът пламна и стана на пепел.
- Благодаря - отвърна той и кимна на Раф, сякаш това да си изгориш кореспонденцията е най-нормалното нещо на света. - Кажи на майстора, че ще се видим на обяд.
Раф излезе ококорен.
Кал отчаяно искаше да види какво пишеше на листа. Проблемът с ужасната тайна бе, че всеки път, когато нещо подобно се случеше, Кал се притесняваше да не е свързано с него.
Майстор Руфъс обаче дори не погледна към него, когато поднови урока. На следващия ден не се случи нищо. Нито на по-следващия. Кал забрави за притесненията си.
С напредването на седмиците, когато листата на дърветата се оцветиха в жълто, червено и оранжево като магически огън, на Кал му стана лесно да забрави, че изобщо пази тайна.
ГЛАВА СЕДМА
Когато времето се развали, Кал започна да излиза с пуловер и качулка по време на разходките с Пакостник. Вълкът досега не бе виждал есента и си изкарваше чудесно, докато се криеше сред купчини листа, от които се подаваха само лапите му.
- Дали смята, че не можем да го видим? - попита един ден с любопитство Селия, след като Пакостник бе слязъл по склона на един хълм и се бе заровил в огромна купчина листа. Само опашката му се виждаше изпод нея.
- Аз виждам само опашката - отговори Кал. - Добре се справя. Селия се изкикоти. Кал бе спрял да намира за странно това, че Селия се смее на всяко нещо, което казва. По-скоро му се видя страхотно. Бе облечена в пухкав червен пуловер и с розовите си бузки изглеждаше много сладка.
- Как реагира баща ти, когато му доведе Пакостник у дома? - попита тя и събра шепа листа от земята: жълти, златни и червени.
Кал подбра внимателно думите си.
- Не много добре - рече накрая той. - Живеем в малък град. Трудно е да скриеш какъвто и да било домашен любимец. Хората може да не са чували за Хаоса и обсебването, но са способни да разпознаят един огромен вълк.
- Мда - очите на Селия светнаха със съчувствие. - Сигурно го е било страх, че някой може да нарани Пакостник.
Селия е толкова мила, помисли си Кал. Дори не и хрумна, че Алистър бе искал да нарани Пакостник. Това бе невероятно предвид факта, че единственият път, когато бе видяла Алистър, бе на Железния изпит, когато той размахваше нож, изцъклил очи. По инстинкт Кал докосна дръжката на Мири, която се подаваше от джоба на якето му.
- Това е ножът на майка ти, нали? - попита срамежливо Селия.
- Да - отвърна Кал. - Направила го е, когато е била маг в училището.
Той преглътна тежко. Опитваше се да не мисли много за майка си, за това дали тя би била по-мила с Пакостник, дали е щяла да го обича независимо от душата му.
- Знам, че е починала по време на Студеното клане - вметна Селия. - Толкова съжалявам.
- Вярно е - прокашля се Кал, - но е било отдавна. Никога не съм я познавал.
- И аз не познавах леля - добави тя. - Била съм бебе, когато по време на Студеното клане е била убита. Но ако можех да отмъстя, бих...
Тя се спря засрамена. Пакостник се бе освободил от листата и се изкачваше по хълма. В козината му имаше заплели се клонки.
- Какво? - попита Кал.
- Бих убила Врага на Смъртта лично - рече накрая тя. - Толкова го мразя.
Кал се почувства така, сякаш са го ударили в стомаха. Селия гледаше към листата в ръцете си, оставяйки ги да се пръснат по земята като конфети. Можеше да види, че устните и треперят, че е на ръба да се разплаче. Някой друг, по-добър приятел от него, би я прегърнал или поне потупал по рамото. Но Кал бе парализиран. Как можеше да успокои Селия за нещо, което бе сторил лично?