- Вие нали не смятате, че ще остана тук, докато сте на мисия? - намеси се Аарън. - Предния път вие ми отървахте кожата. Сега е мой ред.
- Точно ти не можеш да дойдеш - отвърна Кал. - Ти си макарът. Прекалено си важен, за да търсиш баща ми, и то когато останалите смятат, че той ще те нарани.
- Аз съм макарът - каза Аарън и Кал помисли, че чува ехото от слуховете, които самият Аарън бе чул лятото. - Моята работа е да защитавам хората. Не обратното!
Кал въздъхна и седна на дивана. Представи си дългото пътуване, автобусите, пътя, самотата. Никой освен Пакостник нямаше да му прави компания. Никой нямаше да може да го разсее от гласа в главата му, който казваше: Баща ти ще умре. Баща ти може би иска да те убие.
После си представи пътя, ако е заедно с Аарън и Тамара. Шегите на Тамара, увереността на Аарън.
Стана му по-леко.
- Хайде - рече той с предрезгавял глас. Не искаше да се издава колко облекчен се чувства. - Но не се бавете. Ако ще ходим, трябва да е сега, преди някой да забележи.
Пакостник изскимтя и се просна на пода. Омръзнали му бяха всичките тези приказки. Той бе вълк на действието.
След няколко минути Аарън и Тамара се появиха със собствените си чанти.
- Хубаво е, че направихме тези камъни, за да не могат да проследят Аарън - обади се Тамара и показа малка купчинка от тях. - Още по-хубаво е, че се упражнявам с тях.
- Сигурни ли сте за това? - изправи се с тежка въздишка Кал.
- Сигурни сме, Кал - отвърна Аарън и Тамара кимна.
Пакостник излая само веднъж, сякаш казваше, че и той е сигурен.
Единствената порта на Магистериума, която оставаше отворена цяла нощ, бе тази за мисиите. Тъкмо през нея по-големите ученици излизаха и се връщаха от мисии и битки. Кал, Аарън и Тамара вървяха бавно и се мъчеха да изглеждат така, като че са на път за галерията, за да ядат сладко или да гледат филм. Минаха покрай Селия, Раф и Джаспър, които бяха потънали в разтовор, а също и покрай някои от по-големите ученици, които се смееха и си говореха за уроците.
Пътят се изви. Единият водеше към галерията, а другият - към Портата за мисии. Аарън направи пауза за миг, за да се увери, че никой друг не гледа, преди да се стрелне към коридора, който водеше навън. Тамара и Кал тръгнаха подире му толкова бързо, че се сбутаха и трябваше да се разделят помежду си и с Пакостник. Когато всичко свърши, се кискаха. Дори Тамара и Кал. Аарън изглеждаше доволен.
Но не задълго. Слязоха надолу по коридора. Въздухът стана по-топъл, а Кал усети мириса на затоплен от слънцето камък, есенни листа и свеж въздух. Коридорът се издигна нагоре и той видя звездите над Портата за мисии.
Но после звездите се скриха и пред тях се издигна мършава фигура, която се захили.
- Колко се радвам да ви видя - каза Джаспър.
- Това е много клиширана злодейска фраза, Джаспър, би трябвало да го знаеш -отвърна Кал.
- Какво търсиш тук? - настоя Аарън. - Преследваш ли ни?
- Знаех си, че Кал ще направи нещо лошо - заяви Джаспър - и че ще покаже истинското си лице. Нали не си очаквал да остана със скръстени ръце?
- Да, Джаспър - отвърна саркастично Тамара, - нормалните хора, които не са психопати, не очакват най-лошото от страна на всички останали.
- Сериозно? Кажи ми тогава къде точно отивате? -скръсти ръце Джаспър.
- Не ти влиза в работата. Махай се, Джаспър - каза Кал.
- Дали не става дума за нечий баща, който се крие? - повдигна вежда Джаспър към Кал. - Маговете няма да се зарадват, че го търсите. Майстор Руфъс...
- Да го убием - рече Кал и Пакостник изръмжа.
- Майстор Руфъс ли? - разтревожи си Аарън.
- Не, естествено! Джаспър - уточни Кал. - И после да скрием тялото му под камъните. Никой няма да разбере.
- Кал, прекаляваш - обади се Тамара.
- Пакостник ще го сдави - предложи Кал. Пакостник се обърна, като чу името си, все едно му е станало интересно. Макар обсебеният вълк да бе пораснал през лятото, Кал не бе сигурен, че може да убие когото и да било. Бе сигурен обаче, че може да подкара Джаспър навън и да направят няколко обиколки на Магистериума.
- И после аз съм бил психопат - изсумтя Джаспър.
Кал не бе сигурен дали е станал черен лорд, но явно Джаспър не бе впечатлен. Тогава Аарън вдигна ръка. За миг Кал си помисли, че той ще им каже да се успокоят или че ще се скара на Кал, задето заплашва Джаспър, след което всички ще се приберат по стаите си. Вместо това черни пламъци лумнаха от пръстите му и образуваха мрежа от тъмнина.
- Не ме карай да те наранявам - каза той и погледна към Джаспър. Хаосът гореше върху ръката му. - Мога да го направя.
Кал бе толкова изумен, че дори не успя да реагира.