А вътре пишеше смущаващи неща.
Има начин и двамата да постигнем това, което желаем. Искаш да върна сина ти от света на мъртвите. Ние искаме да върнем Константин Мадън.
Ти не разбираш пълната мощ на Алкахеста. Винаги сме гледали в различни посоки, Алистър, но сега ти си този, който е изгубил прекалено много. Представи си как Сара се завръща при теб. Представи си как си връщаш всичко, което си изгубил.
Открадни Алкахеста и ни го върни. Тогава мъките ти ще престанат.
Във всичко това нямаше никакъв смисъл. Алистър щеше да използва Алкахеста, за да го убие, нали? Ако искаше да унищожи Врага на Смъртта.
Кал си спомни удивлението, изписано върху лицето на баща му, когато се удари в стената, чувството на ярост. А ако грешеше за Алистър? А ако Алистър не бе лъгал за това, че не иска да убива Кал?
Но ако Алистър искаше да се отърве от него и да си върне душата на истинския син, това бе също толкова лошо. Може би не желаеше да убие Кал, но това да върне душата му в Константин Мадън си звучеше направо като убийство.
- Какво? - Тамара се бе навела така до леглото, че едва не падна. - Кал, какво пише?
- Нищо - отвърна мрачно Кал, сви най-опасното писмо и го прибра в джоба си. -Как да отглеждаме бегонии.
- Лъжец - каза Джаспър обвинително и грабна едно от писмата на леглото. Започна да чете на глас и очите му се ококориха. - Чакай малко... тези наистина не са за бегониите.
Беше ужасно. Тамара и Аарън определено не му бяха повярвали, но предателството, изписано на лицата им, бе почти толкова ужасно, колкото и самодоволството на Джаспър. И по-лошото - те прочетоха всичко. Ред след ред безумици. За радост, нито едно от писмата не подсказа, че в него живее душата на Константин Мадън. Какво ли щяха да си помислят, ако намереха писмото в джоба му?
- Значи наистина има Алкахеста и смята да го даде на Врага? - Джаспър изглеждаше много уплашен. - Мислех, че е обвинен несправедливо.
- Виж това - рече Тамара. - Алистър явно се е съгласил, понеже майстор Джоузеф пише как ще се свърже с него и как ще се срещнат. Ще стане след два дни!
- Трябва да се върнем в Магистериума - заяви Аарън -и да кажем на някого. Кал, вярвах на това, което каза за баща си, но може би си бъркал.
- Не можем да рискуваме Алкахестът да попадне в ръцете на Врага - каза Тамара.
- Аарън може да загине. Разбираш това, нали Кал?
Кал погледна към огъня, горящ в лампите. Дали напълно не бе пропуснал какво се случва с баща му? Бе решил, че той е добър човек, заел страната на Магистериума и майсторите, готов да спре Константин Мадън на всяка цена. Но сега изглеждаше, че баща му може и да е лош човек, застанал на страната на майстор Джоузеф, способен на всичко, за да върне душата на детето си. Това не бе толкова зле в дадена перспектива. Но ако Алистър вземеше решение да се присъедини към майстор Джоузеф, какво бе моралното задължение на Кал? Да го остави или да го спре?
Главата го заболя.
- Не искам нищо лошо да се случи на Аарън - каза Кал. Това бе единственото, в което бе сигурен. - Никога не съм го искал.
Аарън изглеждаше нещастен.
- Вижте, няма да стигнем доникъде тази нощ - рече той. - Късно е и всички сме уморени. Ако поспим час-два, ще измислим нещо на сутринта.
Погледнаха към двете легла. Всяко от тях бе достатъчно голямо да побере един възрастен и две деца.
- Взимам това - обяви Джаспър. Той посочи Тамара и Кал - и Аарън, защото ти си зловещ, а ти си момиче.
- Мога да спя на земята - предложи Аарън, загледан в изражението на Тамара.
- Това помага само на Джаспър - отвърна сърдито Тамара и отиде на лявото легло.
- Всичко е наред, Кал, просто ще спим на завивките. Не се тревожи.
Кал помисли дали и той като Аарън не трябва да предложи да спи на пода, но не искаше. Кракът го болеше, а и знаеше, че в хамбара има плъхове.
- Хубаво - отговори и се качи внимателно зад нея. Беше странно.
На другото легло Джаспър и Аарън опитваха да си поделят една възглавница. Чу се сподавен вик, все едно някой е ударен. Кал избута възглавницата на леглото до Тамара и положи главата си върху извитата си ръка.
Затвори очи, но не можа да заспи. Бе неудобно да лежи на единия край на леглото и да внимава дори пръстите му да не докоснат Тамара. Не му помагаше и това, че всеки път щом затвореше очи, виждаше думите в писмото на майстор Джоузеф.
- Кал?
Той отвори очи. Тамара го гледаше от няколко сантиметра с големите си тъмни очи.
- Защо си толкова важен? - прошепна тя. Почувства топлия и дъх по бузата си.
- Важен ли? - повтори той. Джаспър бе захъркал.