- Всички тези писма от майстор Джоузеф - започна тя. - Мислех, че ще са за Аарън. Той е макар. Но те са за теб. „Кал е най-важен“.
- Ами... предполагам заради татко. Нали съм важен за него - заекна Кал.
- Не звучеше като нещо подобно - възрази тихо Тамара. - Кал, можеш да ми кажеш всичко, нали знаеш?
Кал не знаеше какво да отговори. Още се чудеше, когато Пакостник започна да вие.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
- Тихо, Пакостник! - скара му се Кал, но вълкът продължи да лае, показвайки муцуната си през процепа на портите на хамбара, докато драскаше дървото с лапи.
- Какво си видял, момчето ми? - попита Аарън. - Има ли нещо навън?
Тамара направи крачка към вълка.
- Може би баща ти се е върнал.
Сърцето на Кал бясно затупка. Той изтича до вратата, през която Пакостник подаваше носа си, и я дръпна назад, като отвори хамбара за студения въздух навън.
Пакостник се стрелна покрай него. Нощта бе притихнала. Луната бе сиво петънце в небето. Кал трябваше да присвие очи, за да види как вълкът се стрелка между измачканата трева към редицата потрошени коли. Изглеждаше изгърбен и неестествен в мрака.
- Какво има? - обади се Джаспър. Звучеше уплашен и сочеше навън. Аарън пристъпи напред. Всички се бяха събрали пред портите на хамбара около Кал. Кал погледна накъде сочеше Джаспър. Първо не видя нищо. После, докато гледаше по-внимателно, забеляза как нещо се прокрадва покрай една от колите.
Тамара ахна. Нещото се надигна, като че с всеки изминал миг се увеличаваше, подувайки се пред очите им. Блестеше на лунната светлина - чудовище от лъскав метал, тъмно и мазно, сякаш повърхността му бе полята с масло. Очите му бяха като огромни фарове, блестящи в тъмнината.
А устата... Кал се ококори, когато огромната му челюст зейна, разкривайки метални като на акула зъби, а след това се сключи около гюрука на един стар ситроен.
Колата издаде ужасен скърцащ звук. Създанието се отметна назад и я погълна. След това преглътна и колата изчезна в огромната му паст. След миг вече я нямаше, а съществото нарасна.
- Това е елементал от метал. Вероятно събира сили от тези трошки - каза нервно Тамара.
- Трябва да се махнем, преди да ни забележи - отбеляза Джаспър.
- Пъзльо. Това е избягал елементал - скара му се Кал. - Не е ли наша работа да се погрижим за него?
Джаспър разпери ръце и се огледа.
- Това няма нищо общо с нас. Трябва да защитаваме хора, но не ми се умира заради автоморгата на баща ти. Ще му е по-добре без всички тези коли, стига да не го екзекутират поради съюзяване с Врага, което е доста вероятно. А сега е време да се махаме!
- Млъквай. Просто млъкни - каза Аарън.
Той вдигна ръка. Металната гривна заблестя и Кал видя как нещо като сянка се надига от дланта му и почти поглъща ръката му.
- Спри! - възкликна Тамара и хвана Аарън за китката. - Не си обучен да използваш бездната както трябва. А и елементалът е прекалено голям. Помисли каква дупка ще трябва да отвориш, за да се отървеш от него.
- Тамара... - Аарън изглеждаше ядосан.
- Хора, разбирам, че спорите, но мисля, че то ни забеляза - намеси се Джаспър.
Беше прав. Подобните на фарове очи грееха към тях. Тамара пусна Аарън и съществото тръгна срещу им. После неочаквано се завъртя към него.
- Какво се очаква да правим? - настоя тя.
Кал бе прекалено изненадан от това, че го питат за инструкции, и не можа да отговори. За щастие, Аарън го направи.
- Трябва да защитим госпожа Тисдейл. Ако това нещо просто е попаднало тук, ще изяде няколко коли и ще се махне. Ако ли не, трябва да сме готови.
- Металните елементали са редки - рече Джаспър и сграбчи раницата на Тамара. - Не знам много за тях, но съм наясно, че не обичат огъня. Ако тръгне към нас, ще вдигна огнен щит, става ли?
- И аз мога да го направя - сопна се Тамара.
- Няма значение кой го прави! - реагира Аарън подразнен. - Да вървим!
Всички хукнаха към къщата. Кал бе най-отзад, но не само защото кракът го болеше, а и понеже се тревожеше за Пакостник. Искаше да го извика, да е сигурен, че вълкът е добре, но се безпокоеше, че така ще привлече вниманието на елементала. А не бе сигурен, че може да надбяга съществото, ако се стигнеше дотам. Тамара, Аарън и Джаспър вече го изпреварваха.
Съществото не спираше да се движи - понякога скрито от колите, понякога ужасно явно. Не бързаше, а напредваше като котка, дебнеща жертвата си. Идваше бавно и нарастваше с всяка хапка метал.
Когато Кал приближи дома на госпожа Тисдейл, разбра, че нещо не е наред. От къщата излизаше светлина. Не само от прозорците, а от цялата предна страна. Вратата и част от стената липсваха. Дървета и жици висяха от дупката, която бе останала.