- Госпожо Тисдейл! - извика Аарън и изтича нагоре по стълбите. - Госпожо Тисдейл, добре ли сте?
Кал го последва, въпреки че кракът го болеше. Мебелите бяха разхвърляни, а масата за кафе бе на трески. Двойно столче гореше в ъгъла. Госпожа Тисдейл лежеше на пода, а на гърдите и имаше ужасна драскотина. В кръвта блещукаха парчета метал.
- Госпожо Тисдейл? - каза Аарън и падна на крака.
Очите и се отвориха, но тя изглежда не можеше да фокусира погледа си.
- Деца... деца, те са по петите ви - изхриптя тя с ужасна мъка.
Кал помнеше това-онова за лечебната магия. Бе видял как Алекс я използва, за да излекува счупения глезен на Дрю, като се позова на сковаващите и лековити сили на земята. Приведе се до Аарън и се опита да призове каквото може. Ако успееше да я изцери, навярно магията му можеше да помогне повече, отколкото Алистър смяташе. Може би бе по-добър, отколкото Алистър мислеше.
Може би беше добър.
Той натисна внимателно с пръсти над ключицата и, като насочи енергия към нея. Опита се да си представи как тя идва от земята, да си я въобрази като проводник. Но след миг тя избута ръката му.
- Много е късно за това - рече госпожа Тисдейл. - Вие все още можете да се измъкнете. Но трябва да бягате. Кал, аз имах вина за нощта, когато изгуби Пакостник. Аз го оковах. Знам какъв е залогът.
Кал се отдръпна от нея, залитайки.
- За какво говори тя? - попита Тамара. - За какво говорите, госпожо Тисдейл?
- Това е само елементал. Може да се отървем от него. Можем да ви помогнем -каза Аарън.
Той погледна объркан към Тамара и Джаспър.
- Може би трябва да се обадим за помощ на Магистериума...
- Не! - извика старицата. - Знаете ли кое е това същество? Нарича се Аутомотонес, древен и ужасен звяр, пленен от маговете на Магистериума преди стотици години. - Кръв изби по крайчеца на устата и. Пое си накъсана глътка въздух. - Щом е тук, значи маговете са го пуснали по петите ти. За да те убият!
Кал потрепера и си спомни лекцията на майстор Руфъс за елементалите под Магистериума. Колко са ужасяващи. Как нищо не може да ги спре.
- За да убие Алистър, имате предвид? - попита Джаспър.
- Нахлу в къщата - изсъска тя. - Искаше да му кажа къде сте. Не Алистър. Вие, четиримата.
Очите и се спряха на Аарън.
- По-добре ще е да бягаш, макарю.
Лицето на Аарън се вцепени от изненада.
- Да бягам от Магистериума? А не от Врага?
Устата и се изкриви в странна усмивка.
- Никога не ще успееш да надбягаш Врага на Смъртта, Аарън Стюарт - заяви тя и макар да изглеждаше, че говори на Аарън, гледаше към Кал.
Той отвърна на помътняващия и поглед.
- Внимавайте! - изпищя Тамара.
Металното чудовище Аутомотонес се спусна към къщата през разрушената стена. Вече бе наистина огромно. Протегна плоските си ръце и счупи покрива, издълбавайки дупка между стълбите и долния под, за да намери място за себе си. Кал извика и падна настрани, като едва се отърва от един падащ скрин. Той се строши на пода, а дрехите се разпръснаха.
Внезапно във въздуха се появи огнен щит, подобен на стена от живи пламъци. Той овъгли пода и подпали останките от тавана. Джаспър държеше огъня с огромно усилие, а Аутомотонес изрева и изщрака с масивните си челюсти.
- Върви - каза Джаспър на Кал. - Бягай! Ще ви настигна.
Кал съжали, че го е нарекъл страхливец. Изправи се от пода и тръгна с олюляване към края на къщата.
Аарън и Тамара го последваха. Тамара призова огнена топка, която засия в ръката и. Погледна назад към Джаспър и плитките и се разлюляха.
- Хайде, Джаспър - извика Аарън. - Сега!
Джаспър освободи огнената стена и се затича към тях, а металният елементал тръгна подире им. Тамара хвърли своята огнена топка към устата на чудовището. Олюлявайки се, точно тогава Джаспър излизаше на двора с Кал.
Бе видимо изтощен от огнения щит, който бе издигнал. Направи няколко крачки по ливадата и се просна. Кал пристъпи към него, но не знаеше какво да стори. Нямаше как да носи Джаспър и да тича. И сам едва бягаше, без да носи друг човек.
Тамара изтича по ливадата, следвана от Аарън. Зад тях бе Аутомотонес, който махаше с лапи към пламъците около себе си. Огънят на Джаспър явно бе обхванал част от мебелите и сега завесите, а вероятно и стените горяха. Цялата селска къща се бе превърнала във факла.
- Джаспър! - Кал се протегна към ръката на Джаспър и опита да го изправи. Джаспър стана на крака и след това изкрещя от ужас. Кал се завъртя и видя металния елементал да се извисява над тях, закривайки лунния сърп. Ръцете му се протегнаха надолу, подобни на огромни рачешки щипци от блестящ метал. Щипци, които щяха да се сключат около Кал и Джаспър и да ги прережат на две половини.