Веднага щом Тамара го спомена, Пакостник започна да се въргаля в калта. Но Кал трябваше да признае, че тя е права. Бяха мръсни, и то не като актьорите, на които слагаха артистични петънца по бузите. Униформите им бяха скъсани, кървави и изцапани с мазна елементална слуз.
- Предполагам, че трябва да вървим - каза Джаспър. Звучеше обезсърчен.
- Няма да вървим. Ще караме. Тук има триста коли - отсече Аарън.
- Да, но повечето са изядени, а останалите не работят - напомни Кал. - А за тези, които работят, нямаме ключове.
- Е, хайде - вметна Аарън, - баща ми не е в затвора просто така. Ще видя дали мога да запаля някоя от тези.
Тръгна към редиците с коли с уверена стъпка.
- На това му се вика макар - рече Джаспър. - Бърз и яростен.
- Мислех, че баща ти е избягал - обърна се Кал към Аарън, докато тичаше зад него - и че не знаеш къде е.
- Никой не иска да признае, че баща му е в затвора - сви рамене Аарън.
В момента идеята за баща в затвора не звучеше на Кал като най-лошото нещо, но знаеше, че не бива да го казва.
Кал помогна на Аарън да избере най-малко потрошената кола, която си спомни Алистър да е купувал - “Морис Майнър“ в изумруденозелен цвят, който контрастираше на червените кожени седалки. Това бе една от най-новите коли на Алистър, произведена през 1965 година. За разлика от много други не u трябваше нов двигател.
- Но не е бърза - предупреди Кал, - ще трябва да караме с под 60 км/час, дори на магистралата. Няма GPS. Може би е щял да инсталира такъв, но не е имал възможност.
- Какво ще стане, ако вдигнем над 60 км/час? - попита Тамара.
- Може да гръмне - сви рамене Кал. - Не знам.
- Велико - коментира Джаспър. - А някой от вас, тиквеници, може ли да шофира?
- Аз не - отговори Аарън и се сви под седалката, като режеше жици с ножа на Кал и ги увиваше в нова комбинация.
- Какъв е смисълът да знаеш как се краде кола, без да можеш да я караш? - тежко въздъхна Джаспър.
- Добър въпрос - промърмори Аарън и подаде глава изпод седалката. Изглеждаше потен и леко притеснен. - Оплачи се на татко. Той не можа да ме научи, преди да го опандизят.
- Карала съм колички за голф - намеси се Тамара. - Колко различно може да бъде?
Двигателят заръмжа под опитните ръце на Аарън.
- Аз ще шофирам - рече Кал. Горе-долу знаеше как става от баща си. Вече имаше достатъчно голям проблем, задето кара нерегистрирана, незастрахована кола. Това, че няма книжка, не беше сериозен проблем. Освен това той бе Врагът на Смъртта, престъпник и бунтовник. Колко му бе да наруши закона за движение по пътищата? Щеше да е само върхът на айсберга.
Пакостник излая, сякаш да се съгласи с него. Той бе заел предната седалка до шофьора и не смяташе да я отстъпва на никого.
Аарън се приведе до гюрука. Изглеждаше изтощен. Погледна към Кал, но очите му сякаш не можеха да го фокусират.
- Странно, а? Всички очакват да бъда герой, а баща ми е осъждан престъпник.
- Е, моят баща открадна вълшебен артефакт, така че не съм в позиция да те съдя -усмихна се Кал. Аарън обаче сякаш не го забеляза.
- Просто... не знам. Константин Мадън е бил зъл макар. Може и аз да стана такъв. Може би е в кръвта ми.
Кал поклати глава, толкова изненадан от мисълта, че не знаеше как да отговори.
- О, не... Не мисля, че си такъв.
- Хайде. Скачайте в колата - подкани Тамара. - Аарън, добре ли си?
Аарън кимна и се настани нестабилно на задната седалка.
Джаспър и Тамара качиха куфара с останалите си неща. За щастие, откакто бяха станали от леглото, за да се борят с Аутомотонес, раниците им стояха на сигурно място в хамбара.
Сега от Кал се искаше просто да не катастрофира. Алистър го бе пускал да шофира преди старите коли, когато ги товареше, или да обикаля фермата, за да паркира някоя нова придобивка.
Но това не бе същото, като да шофираш сам.
Кал се изправи и нагласи шофьорската седалка, като така я издърпа напред, че обувките му да стигат педалите. Газ, каза си той. Спирачка.
След това оправи огледалата, както Алистър винаги постъпваше с всяка нова кола. Надяваше се да вдъхне доверие у Аарън, Тамара и дори Джаспър, че знае какво върши. Но познатите движения го накараха да се сети за баща си, при което го обзе чувство на паника и безпомощност.
Никога нямаше да бъде човекът, когото баща му обичаше. Този човек бе мъртъв.
- Да вървим - каза Джаспър и се качи на задната седалка. Тамара го последва. Очевидно бяха решили да оставят Пакостник за навигатор. - Дано знаеш какво правиш.
- Знам - увери Кал, пусна ръчната спирачка и насочи колата по пътя.
Автомобилът определено имаше нужда от ново окачване. Всяко друсване на пътя хвърляше децата във въздуха. Освен това харчеше гoриво много бързо и на Кал му стана ясно, че ще им се налага да спират няколко пъти за гориво.