На задната седалка Аарън заспа. Явно друсането не му пречеше. От време на време подскачаше, но така и не се събуди.
- Добре ли е? - попита Кал.
Тамара докосна челото на Аарън с опаката страна на китката си.
- Не знам. Не е трескав, но се е изпотил.
- Може би е похабил твърде много магия - предположи Джаспър. - Казват, че цената на бездната е висока.
Отне им двайсет минути да стигнат покрайнините на някакъв малък град. Кал зареди с газ, а Тамара и Джаспър платиха на бензиностанцията.
- Смятате ли, че продавачът е забелязал колко странно изглеждате? - попита Кал, когато се върнаха. Все пак носеха обгорени, кални дрехи, а и бяха деца на не повече от тринайсет, прекалено малки, за да шофират.
- Гледаше телевизия. Според мен не му пукаше за нищо друго, освен да си платим - сви рамене Джаспър.
- Да вървим - подкани ги Тамара и се качи на задната седалка до спящия Аарън, -преди да се сети за това.
Тамара използва картата, за да насочва Кал през града, докато не видяха затворен магазин за спортни стоки с огромен паркинг. Кал бавно и внимателно спря на свободното място. Аарън още спеше. Тамара се прозя.
- Може би трябва да го оставим да почива - каза тя.
- Аха - отвърна сънено Джаспър, - права си. Аз съм буден и нямам проблеми, но магията на Хаоса е изтощителна за макарите.
Кал завъртя очи, но и той бе уморен като останалите. Позволи си да дремне малко, като се приведе покрай таблото и опря глава в Пакостник. Когато се събуди, Аарън бе буден и Тамара го питаше добре ли е. Лимонена слънчева светлина се процеждаше през прозореца.
- Не знам - отвърна Аарън, - особено ми е. Замаян съм.
- Може би трябва да хапнеш - предложи Кал и се протегна.
Аарън се ухили, когато Джаспър и Тамара слязоха от колата.
- Звучи като добра идея.
- Стой тук, момче - рече Кал на Пакостник и го почеса зад ушите. - И да не лаеш. Ще ти взема сандвич.
Остави прозореца отворен, ако случайно на Пакостник му трябваше свеж въздух. Надяваше се никой да не се опита да открадне колата, най-вече заради безопасността на крадеца. Нямаше човек - дори да е крадец на коли, подготвен да срещне гнева на обсебен от Хаоса вълк.
По улицата имаше няколко магазина, включително такъв за дрехи втора употреба, който Тамара посочи ентусиазирано.
- Перфектно - каза тя, - можем да си вземем нови дрехи. Аарън, ако не се чувстваш готов...
- Ще се оправя - увери я той. Още изглеждаше изтощен, но успя да се ухили.
- Каквито и дрехи да носим, няма как да останем незабелязани с тази бричка -каза Джаспър, винаги готов да убие настроението.
- Можем да и купим шал - предложи му Кал.
Магазинът бе пълен със стари и употребявани дрехи, а също и с безполезни джунджурии, които Кал разпозна от посещенията на баща му при антикварите. Една шевна машина бе преправена на касов апарат, зад който стоеше жена с къса бяла коса и пурпурни котешки очила.
Тя ги погледна и повдигна вежди.
- Какво е станало с вас, четиримата?
- Кални борби - обясни Аарън, но не звучеше много уверен.
Тя направи гримаса, сякаш не му вярва или просто е отвратена, че са в магазина и, че цапат всичко с кал и пипат със саждените си пръсти. А може би и двете.
На Кал не му отне много време да намери перфектния костюм. Дънки като тези, които бе носил у дома, и морскосиня риза, на която пишеше „Аз не вярвам в магии“, освен това имаше и смачкана фея в долния десен ъгъл.
Аарън се разсмя, когато я видя.
- Нещо не е наред с теб - каза той.
- Ти пък изглеждаш, като че отиваш на йога - отвърна Кал. Аарън бе избрал сиви панталони и риза със символа на ян и ин. Тамара си бе намерила черни дънки и дълга копринена туника, която може би някога е била рокля. Джаспър бе изровил отнякъде кафяви панталони, леко сако и тъмни очила.
Всичко това струваше двайсет долара, което накара Тамара да се намръщи, докато броеше. Джаспър се приведе покрай нея и се усмихна на жената с котешки очила по възможно най-чаровния начин.
- Бихте ли ни казали къде можем да намерим сандвичи? - попита той. - И интернет?
- „Битс и Байтс“, два блока надолу по централната улица - обясни тя и посочи изоставената от тях купчина кални зелени униформи. - Предполагам, че тези мога да ги изхвърля. Що за дрехи са това изобщо!
Кал погледна почти съжалително към дрехите. Униформите потвърждаваха, че те са ученици от Магистериума. Сега вече имаха само гривните.
- За карате. Затова се оцапахме. Играхме карате - отговори той.