Кал потрепера.
- Затова е искал майстор Руфъс да окове магията ти - добави Аарън.
Кал не осъзнаваше колко му се е искало Аарън да възрази на Джаспър, докато той не пропусна да го направи.
- Вижте, тук е частта, която не можех да обясня, понеже в нея нямаше никакъв смисъл преди това. Баща ми не иска да нарани Аарън с Алкахеста. Иска да го използва, за да поправи мен.
- Да те поправи? - попита Джаспър - Трябва да те убие.
- Може би - съгласи се Кал, - но той определено не заслужава да умре за това.
- В такъв случай какво искаш, Кал? - попита Аарън.
- Същото, което винаги съм искал! - извика Кал. - Да намеря Алкахеста и да го върна на Колегиума! Да спася баща си! Да не крия повече отвратителни тайни!
- Но не искаш да победиш Врага на Смъртта - рече Джаспър.
- Аз съм Врагът на Смъртта! - извика Кал. - Вече сме победили Врага! Аз съм на ваша страна!
- Сериозно? - поклати глава Джаспър. - Значи, ако искам да си тръгна, няма да наредиш на обсебените да ме спрат?
Кал се поколеба за известно време. Тамара и Аарън го гледаха. Накрая Кал каза.
- Не, ще те спра.
- Така си и мислех.
- Прекалено близо сме до края - опита да обясни Кал. - До баща ми. Той все още притежава Алкахеста и ще го даде на майстор Джоузеф. Но майсторът няма да го използва, за да ме убие. Той ме иска жив. Ще убие баща ми, ще убие Аарън. Кой знае какво ще направи после. Трябва да приключим с това.
Той ги загледа. Искаше му се да го разберат. След един много дълъг момент Тамара кимна леко.
- Какво ще правим сега? - попита тя.
Кал се обърна към обсебения:
- Отведи ни при майстор Джоузеф - нареди той. - Отведи ни там, не наранявай никого, не предупреждавай, че идваме.
Обсебените тръгнаха напред и обградиха Кал. Аарън, Тамара и Джаспър бяха подкарани напред като стадо. Вървяха по тесен път, обкръжени от подобни на трупове тела. Кал си спомни рисунките на разделящото се Червено море. Нямаше накъде да идат освен в посоката, в която искаха родените в Хаоса. А темпото определяха те.
Маршируваха в тъмната гора, потънали в мъртвешка тишина, стъпвайки върху боровите иглички. Пакостник вървеше щастлив подире им, забързан за вкъщи с останалите от вида си. С всяка крачка Кал усещаше как потъва в ужасна самота. След това нямаше как да се върне в Магистериума. Нямаше да има повече приятели, нямаше да учи при майстор Руфъс, да яде лишеи в трапезарията, да играе със Селия в галерията. Поне Пакостник можеше да дойде с него, макар Кал да не знаеше къде могат да идат.
Вървяха дълго време, толкова, че Кал усети ужасна болка в крака. Усети как забавя ход и множеството обсебени намалява темпото, за да не го остави зад себе си.
Все пак той определяше ритъма.
Аарън застана до него.
- А щеше да си моя противотежест - каза той. Чак сега когато го изговори в минало време, Кал усети колко е искал да го направи.
- Не знаех - отвърна той, - не и когато предложих.
- Не искам да се бия с теб - продължи Аарън. Джаспър и Тамара вървяха напред и Тамара му говореше нещо. - Не искам, но това ще стане, нали? Такава е съдбата ни. Да се избием взаимно.
- Нали не вярваш, че искам да те убия? - попита Кал. - Ако съм възнамерявал, можех да го направя. Докато спиш. Милион пъти досега. Да те обезглавя!
- Убедителен си - промърмори Аарън. - Тамара!
Тя изостана, за да поговори с тях. Джаспър продължи да върви напред. Няколко обсебени крачеха до него.
- Защо каза онова нещо преди малко? - попита Аарън. - Че вярваш на Кал.
- Понеже опита да се измъкне от Магистериума - отговори Тамара. - Не искаше да идва. Ако знаеше, че е Константин Мадън, щеше да опита да спечели майсторите на своя страна и да ги наблюдава. Вместо това вбеси всички. Освен това - добави тя -Константин Мадън е имал легендарен чар, а Кал -никакъв.
- Благодаря - отвърна Кал и направи гримаса заради болката в крака си. Не бе сигурен колко дълго може да продължи без почивка. - Стопли сърцето ми.
- Освен това - продължи Тамара - има неща, които не можеш да изиграеш.
Преди Кал да успее да я попита какво има предвид, кракът му се спъна в един
корен и той падна на колене. Обсебените заковаха рязко на място, а тези пред Джаспър се обърнаха и го спряха, като поставиха ръце на гърдите му.
Кал изпъшка и се завъртя в опит да се изправи. Един от обсебените го вдигна с лекотата, с която Кал можеше да вдигне котка. Бе унизително и - което бе още по-унизително - облекчаващо.
- Ще ви носим по пътя - каза обсебеният.
- Това не е добра идея - рече Кал. - Ами другите...
Един от обсебените сграбчи Тамара и я метна на рамо. Тя започна да се мята в хватката му.