- КАЛЪМ - каза майстор Руфъс. - ТАМАРА. ААРЪН. АЛИСТЪР. ДЖАСПЪР. НЕ СЕ СЪПРОТИВЛЯВАЙТЕ.
С тези думи въздухът се завихри около Кал, удебели се и го повдигна към небето. Независимо от думите на майстор Руфъс Кал продължи да се съпротивлява.
- Сигурно сме били скрити от тях в гробницата - каза Тамара. - Явно така е била омагьосана като Магистериума, че да не могат да те проследят в нея. Но сега нея я няма и те са ни намерили.
- Не ни наранявайте - извика Джаспър. - Предаваме се!
Майстор Норт вдигна ръце и от облаците се появиха три въздушни елементала, подобни на змиорки. Бяха големи и спокойни, поне докато не отвориха огромните си челюсти. Видя как един поглъща Аарън в гушата си. След миг втори елементал се устреми към него със зинала паст.
- Ооох! - извика Кал и се търкулна вътре. Очакваше да се озове в стомаха на някакво същество, но мястото, където падна, бе меко, безформено и сухо. Така си представяше чувството да лежиш в облаците, макар да знаеше, че облаците са направени от вода.
Пакостник се търкулна към него. Изглеждаше ужасен. Обсебеният вълк зави и Кал опита да го успокои. Тогава се появи Алистър, все още вдигнал ръце, като че бе по средата на изричането на заклинание.
Елементалът се завихри и заплува в небето, следвайки маговете към Магистериума. Кал разбра къде отиват, тъй като виждаше през съществото. То бе облачно и плътно на някои места, а на други напълно прозрачно. Където и да го докоснеше обаче, елементалът изглеждаше здрав.
- Татко? - попита Кал. - Какво става?
- Мисля, че маговете са искали да бъдат сигурни, че няма да избягаме, затова са създали затвор вътре в елементала. Впечатляващо.
Алистър седна върху облачния стомах на съществото.
- Четиримата явно сте трудни за улавяне.
- Предполагам - рече Кал. Знаеше какво трябва да каже на баща си. Това, което искаше да сподели, откатко бе видял бележките на Алистър до майстор Джоузеф. -Съжалявам за станалото. Имам предвид... през лятото.
Алистър погледна към Пакостник, който опитваше да се изправи на лапи и се хлъзгаше. Кал проследи погледа му и си спомни, че не съжалява за всичко.
- И аз съжалявам, Калъм - отвърна Алистър. - Сигурно много си се уплашил от това, което видя в гаража.
- Страхувах се да не нараниш Пакостник - обясни Кал.
- И само това?
- Мислех, че ще използваш Алкахеста, за да изпробваш теорията си върху мен -сви рамене Кал. - Ако бях умрял, значи наистина съм бил...
- Разбрах те - прекъсна го Алистър. - Няма нужда да казваш повече. Не искаме да ни подслушат.
- Кога започна да подозираш?
Кал видя умората, изписана върху лицето на Алистър, когато той отговори:
- Отдавна. Може би още от момента, когато напуснах пещерата.
- Защо не каза нищо? Поне на мен?
Алистър се огледа, като че се притесняваше дали елементалът не ги подслушва.
- Защо да го правя? - отвърна той. - По-добре да не знаеш, помислих си. По-добре никога да не разбереш. Но сега не може да говорим за това.
- Сърдиш ли ми се? - попита притеснен Кал.
- За станалото в мазето? - попита Алистър. - Не, сърдя се на себе си. Подозирах, че майстор Джоузеф се е свързал с теб, страх ме беше, че вече те е оплел с пипалата си. Мислех, че ако узнаеш повече, ще се изкушиш от идеята за такава сила. После започна да пише и на мен. Страх ме беше от това, което иска да направи с теб. Но забравих колко уплашен трябва да си бил ти самият.
- Мислех, че ще те нараня - рече Кал и сведе глава върху меката част от елементала. Адреналинът го напускаше и на негово място остана само умората. -
Мислех, че съм зъл като...
- Добре съм - каза Алистър. - Всичко е наред, Калъм. Хората не започват войни само защото са изпуснали нервите или магията си.
Калъм не бе сигурен, че това е истина, но бе прекалено изтощен, за да спори.
- Но не трябваше да идваш до гробницата, Калъм. Знаеш, нали? Трябваше да оставиш на мен да се оправя с това. Ако Джоузеф бе успял с плана си, кой знае какво щеше да ти направи.
Алистър потрепера.
- Зная - отвърна Кал. Ако душата му се върнеше в тялото на Константин, може би спомените за Калъм щяха да изчезнат. Това, замисли се той, изглеждаше като участ, далеч по-лоша от смъртта.
Но колкото по-надалеч летяха, толкова по-изтощен се чувстваше. Спомни си начина, по който Аарън бе използвал магията на Хаоса върху Аутомотонес.
Ще притворя очи за малко, каза си той.
Събуди се, защото го размърдаха. Носеха го на ръце над скалите около Магистериума, осъзна той. Премигна и се огледа наоколо.