— Какъв съвет ми предлагаш? — изревах аз. — Нима мислиш, че мога да го последвам и изпълня? Ще те видя какво ще правиш ти! Ще следваш ли напътствието, което ми даваш, когато разбереш, че Махравиа, слугинята на Хуснара, те е избрала за мъж. Това ще бъде цената на спасението ти от гибел. Какво ще кажеш сега? Тя те е харесала, но не е по-красива от господарката си. Готов ли си да се възползуваш от тази златна възможност?
Кашиф тутакси се разтрепера от уплаха, побледня от ужас и ме прекъсна:
— Уви! Какво нещастие! Каква убийствена вест! Изключено е моят господар да говори сериозно. Срещата със змията е по-лека, отколкото женитбата с тази вещица. Бих искал да имам хиляда души и змията да ги смуче една след друга, но да не понеса тази беда.
Отвърнах му насмешливо и подигравателно:
— Чудна работа! Колко бързо забрави съвета си и се отказа от мнението си. Нима ти не ме уверяваше, че въпреки всичко животът е хубав, че едни от злините са по-леки от други, че благоразумието е, което знае кое да предпочета от тях. А щом тебе смъртта не те плаши, как искаш аз да се страхувам? Нима си забравил какво е казал великият мъдрец Бузурджамихр на царя си, когато веднъж го запитал: „Какво е по-хубаво от живота? Какво е по-зло от смъртта?“ И знаеш ли какво му отвърнал мъдрецът?
— По-лошо от смърт е женитбата за такъв дявол. Та какво е казал мъдрецът? — пошепна Кашиф.
— Половината от отговора била приблизително като този, който чух от теб. Мъдрецът казал за царя: „По-хубаво от живота е това, без което дните ни не са сладки. По-лошо от смъртта е това, което ни кара да предпочетем смъртта пред него.“
— Колко вярно е казано! — отвърна Кашиф.
10. Бягството от острова
Започнахме с Кашиф да обмисляме положението си. Така съставихме план за бягство от ужасния остров. Беше ни предоставена и щастлива възможност да осъществим това желание.
След като ни се довериха, принцесата и съветницата й ни освободиха от плен и ни разрешиха да се разходим и обходим острова от край до край, както си искаме. Щастието ни помогна. След един час намерихме малка рибарска лодка, привързана здраво с въже за кол. Развързахме я и бързо се спуснахме с нея в открито море. Когато се отдалечихме от брега, някои от варварите забелязаха бягството ни. Те се устремиха към брега, яростно ревяха и ни заплашваха. Дочухме, че везирът на варварите, побеснял от гняв, крещи нещо. Но не ни беше до закани, не обръщахме внимание на угрозите. Бяхме надалеч в морето, спасени от варварите. Като настъпи нощта, островът се скри от погледа ни.
Благодарни бяхме за спасението и почувствувахме голяма радост. Насладата от избавлението ни накара да забравим липсата на провизии, угрозите на морето, грохота на вълните и заплахите им да потопят лодката ни всеки миг.
Нищо чудно няма в това. Смъртта в морето беше по-лека и сладка за сърцата ни от допира с челюстите на змията или сродяването с този султан.
Шеста глава
1. Морската фея
Нашата лодка се отдалечаваше в открито море без посока, докато проблясна утрото. Тогава се спряхме на остров с много реки, пищни дървета, натежали до земята с плод. Който го видеше, си въобразяваше, че е земната райска градина.
Глад и жажда ни бяха уморили и изтощили. Хапнахме от вкусните плодове, напихме се с прясна вода. После седнахме да си припомним какви приключения и ужаси ни сполетяха. Посмяхме се, пошегувахме се. Бяхме се спасили от заплахите, бяхме в безопасност. Чудехме се как тази цветуща градина е останала без хора.
— По една или друга причина този остров е опустял, нито един човек не се е заселил на него — казах аз на другаря си. — Не мисля, че ние сме първите, стъпили на земята му, че ние единствени сме очаровани от умерения му климат и вкусните плодове.
Кашиф отвърна:
— Имаш право. Ако не беше така, то не би останал без хора, необитаем.
Като че ли съдбата избра тези думи за моя приятел, без той дори да знае какво нещастие го чака. Деня и нощта прекарахме много радостни. Седнахме да поприказваме под светлината на пълнолунието. След това заспахме на зелената, изпъстрена с благоуханни, ароматични цветя трева. Умората надви. Събудих се едва към пладне и не намерих приятеля си. Повиках го няколко пъти. Но ми отвърна само ехото. Търсих другаря си две седмици по всички краища на острова, но не открих следите му. Стана ми ясно, че му се е случила беда. Загубих надежда, че ще се върне. Имах горещото желание да го спася от злото. Само да можех да намеря жертвата! Затъгувах за него. Загубих приятел верен, искрен, който отдавна вече делеше с мен грижи и тревоги, помагаше ми навсякъде, мъкнеше заради мен бремето, с което ни товареше животът. Каква беда ни раздели един от друг, след като се спасихме от всички злини и премеждия?