Везирът се подчини на заповедта на султана. Той ни отведе до пещерата. Там според обичая им ни поднесоха най-различни ястия, приготвени да охранят жертвите, преди да ги поднесат на змията идол.
Измина доста време. Всеки ден извеждаха по някой от другарите ми. С всеки изминат ден броят ни намаляваше. Загинаха пътниците на кораба и моряците. Останахме само аз и Кашиф, капитанът на кораба. Прекарахме безсънна нощ, като очаквахме трагичната смърт на един от нас на другата сутрин, както бяха погубени другарите ни преди това. Очаквахме да дойдат двамата великани и да ни разделят завинаги.
5. Прощаване с капитана
Щом наближи времето, Кашиф ме погледна тъжно и каза: „Уви! Каква мъка! Всяка надежда за спасение пропадна! Остават ни да живеем още само два дена. Имам само едно желание — денят на смъртта ми да е преди гибелта на владетеля ми, принца. Нямам сили да гледам как водят повелителя ми на смърт, без да съм в състояние да му помогна.“
— Не тъжи, скъпи приятелю! — отвърнах на Кашиф. — Та аз направих всичко възможно да те разубедя да не идваш с мен в това пътешествие. Но за твое нещастие ти настоя да ме придружиш. Ако не беше упорствувал, щеше да се спасиш от тази ужасна смърт!
Едва изрекох това, ето че дойдоха двамата великани и ми заповядаха да ги последвам. Не се смутих, краят не ме плашеше, защото го очаквах и се бях приготвил за него. Обърнах се към капитана и се простих с него завинаги.
6. Принцесата на варварите
Великаните ме съпроводиха до огромна палатка. Помислих, че там ще срещна змията идол. Но се случи нещо, което не бях предполагал. Посрещна ме една варварка. Тя се приближи към мен с усмивка и кротко ми рече: „Не се бой, момко! Не се тревожи! Няма да те сполети съдбата на другарите ти! За твой късмет моята повелителка, принцесата Хуснара, те хареса и те спаси. Поздравявам те с победата! Нищо друго няма да ти кажа. Ще оставя тя да те изненада. Не забравяй, че аз съм съветница на принцесата и нейна избрана слугиня. Тя благоволи да ми позволи да те удостоя с честта да се явиш пред нея. Бъди щастлив! Тържествувай! Ти ще се срещнеш само след миг с нея!“
Двамата великани се оттеглиха. Слугинята на Хуснара ме хвана за ръка и ме поведе към покоите на принцесата. Видях я седнала сама на един диван, покрит с кожи от тигър, лъв и пантера. На жълто-зеленото й лице блестяха две малки очи, разделени от огромен сплескан нос, провесен над две дебели устни, които се притваряха в широка уста, с грамадни зъби, восъчни на цвят. Главата й беше покрита с къси къдрави коси с цвят на абаносово дърво или още по-черни от него, а над тях имаше жълта шапка, извезана с червени конци. На шията й висеше огърлица с грамадни синци. Между тях за украса бяха нанизани разноцветни пера, част от тях сини, други — жълти. Принцесата беше облечена в широка дреха от тигрова кожа. Тя прикриваше тялото й от раменете до петите.
Щом ме видя, Хуснара побърза да каже: „Не се безпокой, момко! Бъди щастлив! Радвай се! При мен ще намериш само добро. Ела, седни до мене, да ти разправя радостните вести. Чака те щастие. То облекчава пътя на спасението ти от гибел и те избавя от злополучната смърт, която сполетя хората ти.“
Хуснара помълча малко и след това продължи: „Вярвам, че ще се радваш, като разбереш, че ми хареса смелостта ти, хладнокръвието и пренебрежението ти към смъртта. Реших да те наградя за твоето благородство и достойнство. Удвоих наградата ти, щедро те дарявам. Не се ограничавам само със спасението ти от смърт, но те и избрах за съпруг, мъж на наследницата на трона — Хуснара, морската принцеса. Разбра ли сега каква радостна изненада ти приготвих, честит щастливецо? След смъртта на баща ми ти ще бъдеш султан на този остров. Виждаш ли как те предпочетох пред знатните и благородниците на царството ми.“
7. Отплатата на котката
Тази ужасна вест ме порази. Та смъртта за мен би била по-лека от този страшен край! Тръпки ме побиват винаги, щом в главата ми се промъкне споменът за това злочесто утро. И винаги си припомням остроумната приказка, която в детството ни разправяше нашият учител.
— За коя приказка говориш? Та учителят ни е разправял много остроумни приказки и интересни разкази! — попитала сестра му.
— Спомняш ли си приказката за котката? — отвърнал Фадел. — Господарят й я обичал много, угаждал й и се грижел за нея. Хранел я с пилета, гъски, гълъби и други такива вкусени ястия. Котката не намерила друг начин да му се отблагодари за доброто, с което я обграждал, освен да го възнагради с мишките, които хващала. Искала и господарят да се наслади на гостоприемството й, както и тя благоденствувала при него. Каква прилика между постъпката на котката и тази на Хуснара! И двете не знаеха, че мишето месо не е подходяща храна за човека.