Там, където ледовете не скриваха повърхността, имаше три континента, разделени от ивици незамръзнала вода. В обитаемите ширини планините изобилстваха, което също не спомагаше за смекчаването на климата; не бяха рядкост и огромните гористи простори от всевъзможни иглолистни видове.
Каменист, ужасяващо студен, враждебен свят. Да го наричат подходящ за заселване от хора изглеждаше откровена гавра с истината, колкото и въздухът да бе годен за дишане. Единствената интересна дреболия на Медуза като че бяха признаците за активна вулканична дейност. Добре, че нямаше истински вулкани — това вече щеше да е свръх поносимото! Но на много места се намираха големи топли езера, дори гейзери и в най-скованите от мраз територии. Очевидно тук-там под кората на планетата беше напечено.
Странно, но се срещаха и животни, почти само млекопитаещи, при това в извънредно разнообразие. На пръв поглед, съвсем естествено — единствено топлокръвни същества биха имали шанс да оцелеят при такива температури. Някои изглеждаха безобидни, други гадни, трети съчетаваха по чудат начин и двете свойства. Напомних си, че нито една твар не бива да бъде подмината нехайно в свят, където оцеляването изисква огромни усилия.
„Ей, стига си се вайкал, време е да заобичаш тази мила планета“ — казах на самия себе си. Освен самоубийството нищо друго не би ме отървало от заселването на Медуза. Поне обществото там изглеждаше сравнително съвременно и цивилизовано, разчитах да се радвам и на някои по-модерни удобства.
„Медуза е под безмилостната тирания на Тейлънт Ипсир, бивш член на Съвета на Конфедерацията. Преди тридесет и пет години той се опита да организира нещо като преврат. Справихме се с него, без да вдигаме шум. Просто изчезна от погледите на хората и от новините. Жадуваше да извърши коренни промени в живота и управлението на цивилизованите светове, дори и по границата. Системата, която щеше да наложи, беше въплъщение на маниакална жестокост, а самият той толкова откровено се стремеше към безгранична власт, че накрая дори най-запалените му привърженици го зарязаха и предадоха. За разлика от Еолия Матузе, сегашната Владетелка на Харон, Ипсир не може да се нарече ничий любимец, затова пък беше истински гений на бюрокрацията и по едно време дори оглавяваше административните служби. Искам да те предупредя — той и угодниците му властват над Медуза чрез същата безчовечна и методично изградена организация, която Тейлънт мечтаеше да ни натрапи. Градовете са чудесно устроени, икономиката работи безупречно, но само поради тоталния контрол, наложен от Владетеля. Правителството обаче надзирава единствено включените в системата селища, които побират почти цялото население от около дванадесет милиона. Суровините за промишлеността се доставят от спътниците на газовия гигант Момрат, следващата по отдалеченост планета, а в онези — необитаемите — земи има само вода и гори, затова Владетелят не се и опитва да разшири властта си над дивата пустош.“
Помнех добре Матузе, но да си призная, никога не бях чувал за Ипсир. Е, било е отдавна, в Съвета винаги се навъртат много хора. Кой ли си спомня името на шефа на администрацията?
От предадената ми чрез сондата информация получих представа и за сегашната си самоличност, под която щях да се подвизавам на Медуза. Доста се стъписах. Бях подценил младостта на тялото си. Оказа се, че е на малко повече от четиринадесет години, едва навлязло в същинския пубертет. Добре поне, че беше стандартно за младеж от цивилизованите светове. Момчето живяло на Халстансир, където никога не бях стъпвал. От особеностите на новия си облик обаче можех да позная основните черти на тамошната жизнена среда. Бях сравнително висок и тънък, с оранжево-кафеникав цвят на кожата и въгленочерна коса, но без дори следа от брада и мустаци. Издължени тесни очи, сплеснат широк нос над дебели устни. Хм, тялото ми си го биваше… само че изглеждаше толкова недорасло!