Луге тръсна глава и си възвърна самообладанието.
— Всяко враждебно действие преди изтичането на срока ще има още по-тежки последици — предупреди той безпрекословно. — Даваме ви тази седмица не само заради надеждата да стигнем до мирно решение, но и от почтеност и милосърдие. Ако сметнем, че злоупотребявате с търпението ни, ще се откажем от плана си и ще насочим всички бойни модули към звездата на системата, за да я превърнат в свръхнова.
В залата сякаш онемяха от заплахата; само алтаварът отвърна хладно от екрана:
— Гледката ще бъде особено любопитна. По този начин обаче ще ни създадете повече затруднения, отколкото сме в състояние да преодолеем в момента. Затова ще спазим срока. Искам да ви е ясно — нито вие, сенатори, нито Конфедерацията като цяло ще оцелеете дори няколко часа, след като разберете какво сте сторили.
„Мистър Керъл“ се смръщи и се взря уплашено в съществото. „Ама че странен израз подбра. Твърде странен…“
7
Тейлънт Ипсир се бе затворил в разкошната си орбитална станция и с нищо не пречеше на евакуацията. Почти през цялото време стоеше в градината на удоволствията, придружаван само от Уби. Излезе веднъж, колкото да се увери, че е осигурен влекач, който да изтегли станцията надалеч от Медуза.
Пътническите кораби бяха проектирани като множество свързани помежду си, но и самостоятелни при нужда модули — спускаха се едновременно към различните градове, за да поемат живия си товар.
Жителите на Медуза, от рождение свикнали да се подчиняват, правеха каквото им се казва, макар мнозина да се вайкаха и да мърмореха. Имаше отделни прояви на паника само в по-големите градове сред групички, които просто отказваха да повярват, че нещо наистина ги заплашва. Други изведнъж губеха упование в своето прекалено подредено общество, но Службата за наблюдение набързо ги връщаше в правия път. Освен това беше обявено, че който желае, може да остане, но рискува животът му да е доста кратък.
„Мистър Керъл“ пък се тревожеше за пръснатите из дивата пустош племена. Някои тъй и не успяха да открият, а повечето се отнасяха с плашливо недоверие към страшната новина и се изнизваха тихичко нанякъде. Най-сетне настоя да му предоставят совалка и се спусна на едно особено добре познато за него място.
Излезе от космическия съд в оранжев скафандър, макар да беше отметнал шлема на гърба си. Все пак носеше защитни очила и респиратор. Запъти се към отвесната скала с двойния водопад. Едва сега осъзнаваше напълно колко труден е животът тук за всеки, когото местните микроби на Уордън не са приспособили напълно.
Както и очакваше, в двора не се мяркаше никой. Той уверено влезе в приземната пещера и продължи навътре. Навсякъде факлите бяха запалени, значи наблизо се спотайваха хора.
Надеждата му се оправда — тримата старейшини го чакаха на троновете си отвъд подземната река. Спря и ги загледа.
Заговори го старицата отдясно.
— Все пак се върна…
Той се сепна.
— Знаете ли кой съм?
— Твоето тяло е лишено от микроби, но духът ти сияе през плътта — обясни другата жена. — Походката, говорът, държанието ти показват кой си.
— Значи се досещате и за какво съм дошъл.
— Разбира се — увери го първата старица. — Няма да спрем никого, който пожелае да напусне този свят, но ние оставаме.
— Ще го направят, повярвайте ми! — опита се да ги разубеди. — Ще ударят с толкова енергия, че и кората на планетата ще се стопи. Разбирате за какво говоря. Никаква власт на микробите няма да ви спаси, а и както се държат алтаварите, също няма да направят нищо за вас.
— Известно ни е. Но ако избягаме, ще превърнем целия си живот и вярата си в лъжа — намеси се мъжът. — Ще разчитаме на Богинята да ни пощади или да отнеме живота ни според волята си. Каквото и да се случи тук, ще отприщят стихия, която жалката Конфедерация не е и сънувала. Знаем колко ще се разгневи Тя.
— Обяснихте ли на поклонниците, че след два дни ще загинат?
— Точно така им казахме — увери го старецът. — Вече знаят, че телесната гибел е неминуема. Малцина избраха да тръгнат, другите са твърди в решението си.
— Тук обаче има две, които трябва да се спасят. Мисля, че дори и вие ще се съгласите.