Само след секунди иззад завоя на реката се появи малка лодка с двете жени, за които говореше агентът. Гледаха го уплашено и озадачено. Помогна им да стъпят на каменния бряг и веднага видя колко е напреднала бременността им. Бура и Анджи не преставаха да го зяпат мълчаливо. Все пак след известно време Бура се престраши:
— Казаха ни, че Тари се е върнал… Ти кой си?
— Тари е мъртъв, както вече знаете — отвърна той с печален глас. — Аз съм… негов баща; и негов брат.
Анджи ахна, досетила се първа. Нали през седмиците в пустошта Тарин Бул им беше обяснил какво представлява!
— Значи си човекът, който…
Задави се и не продължи. Той кимна.
— Дори да не разбирате всичко, доверете ми се. Бях с вас в тунелите под Рошанд, пътешествахме заедно. Дойдох в убежището и останах с Тарин Бул до мига на смъртта му. Не съм Тарин, но той живее в мен. Ето защо трябва да ви отведа.
— Чухме, че ще взривяват планетата. Вярно ли е? — скептично попита Бура.
— Вярно е.
— И нищо не може да ги спре?
— Опитах се… Господи, как ли не ги убеждавах! Но имаме насреща си твърде много мъже и жени, които хем се опияняват от властта си, хем се боят до смърт. Ще спасим колкото може повече хора. А вие носите в себе си бъдещето на Тарин Бул, всичко, което му е останало. Не го погубвайте докрай. Елате с мен!
Те се спогледаха неуверено. Бура стисна ръката на Анджи и натърти:
— И глутница харари няма да ни задържат тук нито минутка повече, щом има начин да се махнем.
Той се засмя до уши.
— Чудесно! — После изви глава към старейшините. — Вие няма да тръгнете, това ми е ясно, но позволявате ли поне да говоря с останалите тук? Да им дам последен шанс?
— Позволяваме — отрони първата старица. — Върви на двора, ще ти ги пратим.
Вложи страст, красноречие, убеждение. Не постигна почти нищо. От скупчените наоколо двеста души само седемнадесет поеха подадената им ръка — всички до един бивши жители на градовете, както се оказа по-късно.
Никой от тях не бе влизал досега в совалка; наложи му се да прахоса доста време, докато ги научи да нагласят предпазните ремъци и уталожи страховете им. Петнадесет бяха жени, бременни поне в седмия месец.
Щом се поуспокоиха, започнаха да се радват на пътешествието. Агентът се насочи право към орбиталната станция над Цербер, като предварително се обади на хората на Думония да се подготвят. Трябваше по-скоро да освободи совалката за нови спасителни операции.
Изненада се, че докторът го посрещна лично и когато настаниха набързо бегълците, остана им малко време да си поприказват. Думония наблегна на последиците от бъдещите събития за хората.
— Знаеш, че вече има само две възможности — или Конфедерацията, или Диамантът ще изчезнат.
„Мистър Керъл“ кимна.
— Няма как да не прозра това. Ако се спомине Конфедерацията, ние оставаме живи, но в доста рошаво положение — без никакъв внос на технологии, а и алтаварите повече няма да се свират в тайните си дупки. Ако пък го отнесе Диамантът, значи сме свършили много работа за нищо.
Думония се ухили.
— Не ми се вярва да стане така. Сигурно разбираш, че разрухата отдавна яде отвътре Конфедерацията. Освен това взаимната зависимост на световете й ги прави страшно уязвими. Трябва само да съжаляваме, че подривната война на Крийгън не успя да ни избави от проблемите, но провалът също можеше да се предвиди. Макар системата да е крехка и прогнила, все още има достатъчно сили да се крепи. Посвоему Конфедерацията е изумително човешко постижение, засенчващо и най-бляскавите империи от миналото. И все пак е задължително да сподели участта им — те или се разпадат, щом започнат да клонят към залез, или застиват в гибелна неподвижност.
— Стигнах до същия неизбежен извод — съгласи се агентът. — Ужасно е обаче, че толкова милиарди ще умрат… Мисленето на алтаварите ни е чуждо, но те не ми се сториха чак такива варвари. Как ми се иска да ги разбирах по-добре! Не проумявам и сегашното им бездействие. Защо, щом могат, не ударят веднага? Имат шанс да спасят Медуза, а я оставят да загине.
— Не знам — вдигна рамене психиатърът. — Не мисля, че и Владетелите са по-осведомени. Без да броя Мора, разбира се.
— Ти предпочете да си на наша страна — за което винаги ще благодаря на небесата — понеже се боеше от пришълците. Сега какво мислиш?
— Че какво толкова да мисля? В науката човек се занимава с онова, което му предлага действителността, не с желанията и предпочитанията си. В края на краищата може би и благодарение на нашите усилия се стигна до война. Ако пришълците я загубят, свършено е с нас. Ако победят, ще трябва да мислим усилено за отношенията си с тях и за собственото си бъдеще. Сам виждаш, че стискам палци, макар да им нямам вяра…