— Но ако оцелеем, все пак ще трябва да измислим нещо. Да предположим, че алтаварите наистина ни зарежат да се оправяме сами на останалите три планети. Тогава какво ще стане?
— Аз се включих в цялата тази щуротия — промълви Думония, — защото смятах, че така се боря за личното си оцеляване. После, както и ти знаеш, целите ми се промениха. Вече исках в световете на Диаманта да има по-добре устроени и малко по-свободни общества. Да дадем възможности на хората с техните нови, чудати способности, пък да видим какво ще измайсторят. Предостатъчно предизвикателство за един старец, прав ли съм?
Агентът се разсмя.
— Стига и за по-млад човек. Ами бегълците от Медуза? Може би с изчезването на планетата и те ще се лишат от скритата в тях сила. А ако все пак я запазят, не е ясно дали децата им ще се раждат със същите особености, или ще бъдат приспособени към Харон или Лилит.
— Да почакаме и ще видим! Подозирам обаче, че компютърът за всички ни е един и същ. Вероятно са го натикали някъде из по-големите спътници на Момрат; излъчва и приема на отредените му четири честоти, независимо какво става из Диаманта. Ако съм прав, бегълците ще запазят способностите си, а и децата им ще ги имат. Харон ще се превърне в странно двурасово общество и там ще трябва много да внимаваме. След време ще научим тайните на микробите и отново ще излезем от тази звездна система, но и дотогава няма страшно — всяка от планетите може да поеме десетки пъти повече хора, отколкото са те сега. Ще имат на разположение няколко поколения, за да си решат проблемите, и то без да се борят с досегашното потискащо ни невежество. Убедиш ли по-любознателните умове, че нещо е възможно, ще се побъркват от инат, докато не го разчепкат докрай. Точно затова ние — хората, сме толкова особен случай във Вселената.
Време беше агентът да се захване отново с работата си, но много му се искаше да зададе още един въпрос.
— Ами момичето на Ипсир? Какво ще стане, ако му я отнемем… или ако се освободи сама?
Психиатърът въздъхна.
— Джоргаш е врял и кипял в особеностите на тамошните микроби. А процесът е толкова свързан с физиологическия калъп, който се налага на организма, че няма как да се върне назад. Предполагам, че момичетата за забава изглеждат на компютъра като дървета или животни и затова той поддържа състоянието им устойчиво. Нали такава е функцията на микробите? Ако допуснем за миг, че твоят компютър ни позволи да използваме записа на Тарин Бул, можем да го наложим отново в съзнанието на момичето, но какво ще стане тогава? С това тяло, променено дори генетично, с новото хормонално равновесие… Сигурно ще се побърка. Макар че не вярвам да е напълно лишена от твоя интелектуален потенциал. В момента, разбира се, въпросът е съвсем абстрактен, но ме омайват перспективите. С нейната външност и емоционална сила, като добавим и превъзходния ти ум… Нищо чудно след две-три години тя да определя съдбите ни. Струва си да помисля по въпроса!
— И аз много мисля за това — промърмори агентът. — Сигурно ще се заема по-сериозно, ако след три дни още дишам. Сега обаче трябва да тръгвам.
Стана, но Думония побърза да го хване за ръкава.
— Момче, внимавай с Ипсир! Винаги е подкрепял идеята за война с Конфедерацията. Сега мечтата му се сбъдна, но на цена, каквато и през ум не му е минавало, че ще плати. Няма да прости на алтаварите, само че на тях не може да си отмъсти. Затова безумната му ненавист, разочарование и ярост почти сигурно ще се насочат към теб и твоите събратя. Питам се дали не прекарва цялото си време в кроежи как да ви изпързаля. Няма да ви убие — не му е в стила, а и удовлетворението би било твърде кратко. Ще измисли нещо несравнимо по-страшно.
Агентът кимна и стисна дружески ръката на доктора.
— Знам и няма да го забравя. Ако още ни има след три дни, аз също ще помисля какво да сторя.
— Да — мрачно се съгласи Думония, — ако още ни има. Макар че… империите никога не потъват тихо и мирно в забравата.
Върна се на Буджум в нощта преди изтичането на срока, както бяха поискали и от Конфедерацията, и Мора. Включи защитения приемо-предавател и се свърза с Крега.