„Да, приятелко, повярвах. Колкото вярвам и в добрите феи.“ Ако очакваха да се хвана на лъжата, че властниците на Медуза нищо не знаят за миналото ни и не разполагат с пълните ни досиета, значи имаха твърде ниско мнение за мен.
— След пет минути ще кацнем в Сивата падина — продължи гласът. — Там ще бъдете посрещнати от представители на правителството, ще получите достатъчно топли дрехи и ще бъдете заведени в център с подходящи за вас условия, където ще отговорят на всичките ви въпроси. Подгответе се за извънредно студено време. Сивата падина се намира в северното полукълбо, където сега е зима и условията са твърде сурови. Не изпускайте от поглед своите водачи, никъде не отивайте сами. През този сезон климатът е смъртоносен за новодошлите. Макар технологичното равнище на Медуза да предлага множество удобства, все пак сме първобитна планета в сравнение с така наречените цивилизовани светове. Освен това физическите потребности на местните жители ги отличават качествено от всички други хора в галактиката. Затова не се учудвайте, че сградите са много студени за навиците ви. За вас е подготвен специален подслон. Нашето правителство държи на точността и усърдието, необходими за оцеляването в такава неблагоприятна среда. Моля ви да се въздържате от неподчинение. Отново ви приветствам с добре дошли на Медуза!
Макар да ни казаха, че вече сме свободни хора, никой не продума до края на полета — най-вече защото още не можехме да се отърсим от затворническите си навици, както и от напрежението преди кацането. И аз не бях изключение. Ето, повтарях си, започва се…
Спускането през атмосферата ни пораздруса до тракане на зъбите, но който и да пилотираше совалката, определено си разбираше от работата. Въпреки въздушните вихри се приземихме благополучно, стигнахме до сградата на космодрума и почти опряхме в нея.
Само след минута механизмите на въздушния шлюз се включиха, контролната лампичка изведнъж светна в зелено. Чу се съскане на пневматика и вратите се дръпнаха встрани. В първия миг не помръднахме. После седналите най-близо до изхода се изправиха и тръгнаха към него. Въздъхнах и ги последвах.
В покрития проход ни скова нетърпим студ. Всички бяхме голи и без много-много да се замисляме, се втурнахме към сградата. Влетяхме в залата посинели. Там вече ни чакаха мъж и жена. Развикаха ни се да отидем веднага при дългата маса до едната стена и да си изберем дрехи, за да не замръзнем. Не се наложи да ни увещават дълго. Е, на мен специално ми беше трудничко да си намеря нещо по мярка, затуй грабнах първото, което що-годе ми пасваше. Имаше стандартно вълнено бельо, дебели куртки и панталони и топли ботуши с козината навън. Разбира се, почувствах се много по-добре, когато се навлякох с няколко ката дрехи, но вече бях толкова премалял от студ, че ми трябваше време да си припомня къде съм.
— Щом свършите с обличането, стройте се ето тук! — кресна жената с пронизителния глас на строеви сержант.
Подчиних се веднага по вкоренен рефлекс, сякаш бях попаднал отново в курса за начална бойна подготовка. Едва когато застанах в редицата, действителността ме връхлетя с пълна сила. Вече се намирах на Медуза… и още с първия мразовит повей след отварянето на совалката в тялото ми бяха започнали да нахлуват странните микроби, които щяха да се превърнат в мои най-бдителни надзиратели.
Трета глава
Да разбереш колко си закъсал…
Двамата, които ни посрещнаха, изглеждаха яки, корави и гадни. Направо излъчваха наглия навик да налагат студенокръвно и делово властта си. Носеха униформа в мътнозелено и черни обувки с гумени подметки. Стори ми се, че дрехите им са доста тънички и изобщо не ги пазят от студа. Всъщност ако трябваше да съдя само по облеклото им, бих се заклел, че температурата в залата не е под нулата, а като в тропиците на нормална планета. Имаха знаци за чин на униформите си и стига тук да се придържаха към общоприетата символика, мъжът беше сержант, а жената — ефрейтор. На предните десни джобове видях и някакви странни змиевидни емблеми.
Всички се строихме и се обърнахме с лица към посрещачите си, а те ни отвърнаха с такива гримаси, сякаш бяхме гнусни уроди, проснати на лабораторната маса за дисекция. Незабавно се изпълних с неприязън към тях.
— Аз съм сержант Горн — обяви мъжът.
„Ами да, красавецо, с този писклив и самодоволен гласец няма какъв друг да си!“