Кимнах. Не е особено приятно да се изкачваш нагоре от самото дъно, но поне вече знаех откъде ще започна.
— Работата на низшите рангове е трудна и досадна, изисква се усърдие — предупреди ме Трин. — Ще те наблюдаваме и ако се справяш добре с нея и с учението, ще бъдеш повишаван по заслуги. Дали ще станеш пилот, наземен водач, или пък накрая ще си намериш друго място, ще зависи само от трудовите ти навици, от твоята прилежност, както и от оценката на началника ти. Важно ще бъде и как ще се приспособиш към живота в нашето общество. Имаш ли някакви въпроси?
— Ами… да, господине. На колко години трябва да съм, за да постъпя в училището за пилоти?
Той се усмихна снизходително.
— Минималната възраст е шестнадесет. Учебната програма трае една година, следва още толкова време практика. След това полагаш изпит за разрешително.
Закимах енергично. Но докато се опитвах да го убедя, че съм повече от решен да стигна с пот на чело до мечтата си, в ума ми като камбана отекваше разочарованието. Цели две години. Много, твърде много…
Четвърта глава
Бачкане в железницата
На следващия ден получих малка карта с номер и символ отпред и накъсани редове от точки — явно магнитни — на гърба. Символът представляваше светкавица между две дебели черти. Предположих, че трябва да са релси. Ясно, вече бях работник в транспортната гилдия. Дадоха ми и униформено облекло по мярка, тъмночервено, със същата емблема на десния преден джоб. Имаше и малък сак с тоалетни принадлежности, включително самобръсначка, която едва ли щеше да ми потрябва скоро. Накрая обух чифт червени обувки с гумени подметки, чийто грайфер не позволяваше да се подхлъзвам по гладките подове и подвижните тротоари на града.
В картата бяха записани името ми, новият адрес, гилдията, работното място и няколко контролни номера. Щеше да ми служи дори за разплащания. В централната банка на Сивата падина вече разполагах със своя сметка. Почти като у дома, само че тук сумата засега беше някакви си мижави сто кредита.
На изпроводяк чух неискрени пожелания за късмет от Горн и Сугра и много по-сърдечни думи от осемте си досегашни спътници, които също бяха свикнати напълно със своите микроби. Планът на магнебусните линии ме упъти откъде да мина, за да стигна до новото си жилище. Награбих сака и излязох на улицата.
Щом студът вече не ми пречеше, можех да се оглеждам на спокойствие. Все едно се намирах в покрит град, каквито имаше на по-негостоприемните светове по границата. Куполът беше ярко осветен отвътре и все пак си оставаше прозрачен — нямаше разлика в температурите и не се натрупваше скреж. Чудно, но не виждах дъха си, макар градусите наоколо да бяха доста под нулата. В какво ли, по дяволите, ме бяха превърнали тези дребосъци из клетките ми?
Местните магнебуси се движеха по линии, вдълбани в настилката, гумите им май бяха от изкуствен каучук. На добре обозначените с цветни знаци спирки имаше сензори, затова возилата спираха, дори на маркираното петно да бе стъпил само един човек. Въртящите се врати пропускаха всеки, който пъхне картата си в процепа, но не позволяваха да се промъкне друг с него. Любопитна подробност — изглежда Медуза не беше толкова свободна от дребни мошеничества, колкото се помъчиха да ни убедят. Подозирах, че и най-честните хора се опитват да пробутат по някоя кокошкарска измама. Как иначе да си върнат на смазващата ги система?
Осветена карта в удобния бус показваше къде се намира той в момента по маршрута си и откъде можеш да се прекачиш. Затова прекосих града, без да се заблудя, и бързо стигнах до целта си. Поне деловитостта беше на почит тук, както и да я постигаха…
Докато пътувах, оглеждах хората в салона. Нямаше нищо необичайно. По цвета на дрехите и по емблемите беше лесно да позная кой с какво се занимава. Още в центъра за адаптация се бях досетил, че военните дрехи и чинове на Гори и Сугра издават принадлежността им към страховитата СН. Стигнах до извода, че на местните ченгета им се налага да общуват само помежду си. Щом се мернеше зелена униформа, всички се преструваха, че в околното пространство има единствено въздух, като в същото време бързаха да се отместят. Копоите пък отвръщаха с надменни пози и сякаш излъчваха наслада от властта си. Тук полицията явно се възприемаше като враг, и то с пълно основание. Разсеяно се запитах как ли човек може да попадне в редовете на СН, а и от кого ли се боят — на свой ред — тези ченгета.