Общото настроение обаче направо ме изуми. Седях сред хора от най-строго контролираното общество, което познавах, а те изглеждаха весели и спокойни. По нищо не се отличаваха от която и да е подобна тълпа в цивилизованите светове, ако не броим изобилието на гола плът. Това наблюдение, признавам, не ме успокои. Напротив — изводът, че гнусната система, наложена на Медуза, функционира твърде добре и хората са свикнали с нея от поколения, ми подейства доста изнервящо. Колкото и неприятен тип да беше Тейлънт Ипсир, явно не страдаше от липса на мозък.
Вглеждах се внимателно и във външността на хората. Нямаше очебийни разлики, особено в сравнение с жителите на граничните светове. Все пак забелязвах дреболиите — плътната дебела кожа, жилавата и като че по-корава коса. А очите сякаш бяха изваяни от талантлив скулптор, защото им липсваше нормалният влажен блясък.
Знаех, че и аз вече съм същият, макар да се чувствах както винаги. Дори собствената ми кожа ми се струваше необичайно мека.
Освен всичко друго, установих, че съм най-младият в столовата; въпреки че не липсваха младежи.
Време беше да се опознаем по-добре с моята съквартирантка. А и тя май изгаряше от любопитство.
— На колко години си? — попита ме. — Казаха ми, че още не си пораснал, но си мислех, че трябва да си поне колкото мен.
Извих учудено вежди.
— А ти на колко си?
— Преди две седмици станах на шестнайсет — обяви Чин Лу гордо. — И започнах работа тук.
— Е, аз пък скоро ще навърша петнайсет.
Попресилих малко истината за възрастта на тялото си. За пубертетите няма особена разлика между петнадесет и шестнадесет, но две години са си вече цяла пропаст.
— Кой ти каза, че ще се настаня при теб? Защо са ни събрали?
Момичето въздъхна.
— Ама на теб нищо не ти е обяснено, тъй ли? Добре де… Преди три седмици завърших училище и още бях при семейството си в залива Хуан. Знаех, че скоро ще си получа заповедта. Включиха ме в транспортната гилдия и ме изпратиха на работа в Сивата падина. Миналата седмица обаче ме извика бригадирът и ми съобщи, че ме събират с някой си Тарин Бул, пратен при нас от Външния свят. Предупредиха ме, че може да приказваш и да мислиш чудновато. Вярно си е. Иначе всичко е както преди, само дето ми е малко тъпичко да съм далеч от водата…
— Заливът Хуан на екватора ли е?
Веднага го открих на услужливата подробна карта в главата си, въпросът обаче сам се натрапваше.
— Почти — кимна Чин. — Много по-красиво е, има си цветя и всякакви дървета. Тук също не е зле. Поне хищниците не са толкова много, няма ги и буболечките. А и плодовете се запазват по-дълго. — Помълча и се намуси. — Ама още ми липсва моето семейство.
Съчувствах й, макар да нямах представа за семейния живот. Никога и с никого не съм се обвързвал задълго. На нея обаче й личеше колко е самотна и как тъгува по дома си. Ала приемаше промяната безропотно и това ми подсказа още подробности за обществото на Медуза. Разбрах, струва ми се, и защо ми се зарадва.
Оставихме подносите за миене, сетне минахме край малкото гише за прането, където вече чакаше униформен служител. Върнахме се в стаята си. Имаше време да разгледам блока, сега по-важно бе да си поприказваме и аз да науча повечко правила.
Вратата изглежда разпознаваше обитателите след първото прочитане на картата, защото се отвори още щом я доближихме. Чин провери терминала за съобщения, не откри нищо и се отпусна на леглото си. Твърде рано беше да направя друго, освен и аз да седна срещу нея. Не изчаках, а подхванах пръв разговора.
— Значи са ни събрали… Дали това означава каквото си мисля?
— Не знам какво си мислиш. Онези, които не са влезли в семейна група или не са създали своя, живеят по двойки. От днес нататък ще вършим всичко заедно — ядене, спане, разходки, работа… Дори картите ни са с еднакви кодове. Можем и взаимно да си харчим парите.
Насилих устните си за бледа усмивка.
— Ами ако не се погаждаме добре?
— Ще се погодим. Компютрите на Държавата са ни прекарали през какви ли не тестове, преди да ни определят като подходяща двойка. А Държавата не допуска грешки.
Искрено се надявах да не е така. Поне досегашният мой опит ме убеждаваше в обратното. Хайде, играй си ролята…
— Може би си права за родените на Медуза, но за мен няма как да знаят всичко.