– Давате ми бордовия дневник на „Принцес”, капитане?
– Aye, твой е! – отвърна капитанът. – За твоята прекрасна библиотека...
Кейлъб върна кутията.
– Не мога да го взема, сър!
– Ще правиш каквото ти нареди капитанът! – изръмжа Добс. – Моето семейство се съгласи да го вземеш. Нали така, Нейтън?
Синът на капитана кимна с глава.
– Това е волята на семейството ми, господин Най. Не можем да се сетим за по-достоен човек.
Внезапно капитанът вдигна ръка и я положи върху дневника.
– Много странно – каза той. – Нещо се случи на онзи остров с диваците. До ден днешен не мога да разбера дали е било Божие или дяволско дело.
Капитанът затвори очи. Дишането му започна да прекъсва, а от гърлото му се дочу хриптящ звук. Той изшептя името на жена си.
Нейтън хвана внимателно ръката на Кейлъб и го изведе от стаята. Благодари му любезно, че е дошъл и после каза на майка си, че времето на капитана е дошло.
Семействота на капитана изпълни спалнята му и коридора пред нея. Стратър и Кейлъб останаха съвсем сами в приемната.
– Отиде ли си? – попита Стратър.
– Още не, но няма да изкара дълго – рече тихо Кейлъб и после показа дневника на приятеля си.
– Предпочитам част от неговото богатство – изсумтя Стратър.
– За мен това е повече от съкровище – отвърна Кейлъб. – Освен това, ти имаш повече пари, отколкото можеш да похарчиш за цял един живот, приятелю.
– Тогава ще трябва да живея по-дълго – засмя се Стратър и погледна към спалнята.
Двамата напуснаха къщата и се качиха в каретата на Стратър. Кейлъб притискаше дневника към гърдите си, а мисълта му се върна назад към отдалечения остров, към дивите му обитатели, маскировката му на атуа, болестта и странните сини светлини. Кейлъб се обърна, за да погледне за последен път имението и си припомни думите на умиращия капитан.
Добс бе прав. Всичко, което се случи там беше много странно.
1 Религиозна християнска общност, клон на протестанството, възникнала в Англия (17 в.), но силно разпространена в САЩ. Квакерите са известни с активната си социална ангажираност и строги морални ценности. – Бел. ред.
2 Пророк от Стария завет, погълнат от огромна риба. – Бел. прев.
3 Остров в Микронезия.
4 Да – Бел. прев.
1
Мурманск, Русия, наши дни
Като командир на най-страшната машина за убиване, създавана някога, Андрей Василиевич държеше в ръцете си силата да унищожава цели градове и милиони хора. Ако между Съветския съюз и Съединените щати беше избухнала война, подводницата клас „Тайфун”, която Василиевич командваше, щеше да изстреля двайсет балистични ракети с далечен обсег към САЩ и двеста ядрени бойни глави щяха да се изсипят върху американската територия.
През годините откакто се пенсионира от флота Василиевич често въздъхваше с облекчение, че никога не му се наложи да изстрелва ракети и да сее ядрена смърт и разрушение. Като капитан втори ранг той естествено щеше да изпълни заповедите на своето правителство, без да задава никакви въпроси. Заповедта си е заповед, без значение дали е правилна или не. Командирът на ядрена подводница е просто инструмент на властта и няма право на емоции. Но докато старият корав воин от Студената война се сбогуваше с „Мечока”, както нежно наричаха подводницата, той не успя да сдържи сълзите си и те се затъркаляха по закръглените му бузи.
Василиевич стоеше на кея в Мурманск. Очите му следяха подводницата, която се канеше да излезе от пристанището. Извади от вътрешния си джоб малко плоско шише водка, вдигна го като за наздравица и после отпи. Мислите му се върнаха в годините, когато кръстосваше Северния Атлантик с този чудовищен морски съд.
Със своите сто седемдесет и три метра дължина и двайсет и три метра ширина „Тайфун” беше най-голямата подводница съществувала някога. Огромната палуба се простираше край огромната, висока тринайсет метра конусовидна рубка. На корпуса се виждаха отворите на двайсет и четири огромни ракетни шахти, подредени в две редици. Конструкцията на корпуса придаваше на „Тайфун” специфичният му отличим профил.
Разпределението на вътрешното пространство също беше уникално. Вместо един херметизиран корпус, какъвто имат повечето подводници, „Тайфун” имаше два успоредни корпуса. Това му осигуряваше водоизместимост от четиредесет и осем хиляди тона и за разкош дори място в десния корпус за малък фитнес и сауна. Най-горе във всеки от корпусите се намираха спасителните камери. Контролната зала на подводницата и центърът за контрол на нападението бяха разположени точно под рубката.