– Този път действате доста по-организирано.
– Правителството си е взело поука – каза Хуанг. – Мълчанието му по отношение на епидемията от ТОРС5 урони авторитета на Китай като световна сила. Нашите лидери разбраха, че този път не могат да пазят епидемията в тайна.
Китайското правителство беше подложено на сериозна критика от международната общност, защото не съобщи на света за първата епидемия от ТОРС. Това доведе до забавяне на лечението и до стотици смъртни случаи. Сонг Лий работеше в една Пекинска болница, когато избухна епидемията. Тя предположи, че заплахата е сериозна и опита да събере повече информация, за да убеди колегите си. Когато прикани началниците си да вземат мерки, те ѝ наредиха да си мълчи, но системата за контрол на епидемиите на Световната здравна организация алармира обществеността. Международна мрежа от лаборатории успя да изолира вирус, който до този момент не беше поразявал хора. Болестта беше наречена ТОРС, или тежък остър респираторен синдром. Вирусът се разпространи в повече от двайсет и четири държави на няколко континента и зарази над осем хиляди души. Близо хиляда от тях умряха и за малко беше избегната пандемия с непредвидими последици. Китайското правителство вкара в затвора лекаря, казал на света, че случаите са погрешно докладвани и пациентите са били пренасяни с линейки, за да бъдат скрити от Световната здравна организация. Други хора, които се опитаха да разкрият истината, също се превърнаха в мишени. Една от тях беше доктор Сонг Лий.
– И тогава можеха да не пазят епидемията в тайна – напомни тя на доктор Хуанг, без дори да се опитва да скрие яростта в гласа си. – Все още не си ми казал какво общо има това с мен.
– Събираме изследователски екип и искаме да се включиш в него – каза Хуанг.
Лий избухна.
– Какво мога да направя аз!? – попита тя. – Аз съм просто един селски лекар, който лекува животозастрашаващи болести с билки и вуду-магия!
– Умолявам те да оставиш чувствата си настрана! – започна Хуанг. – Ти беше една от първите, които засече епидемията от ТОРС. В Пекин се нуждаем от теб. Твоите познания по вирусология и епидемиология са безценни.
Хуанг долепи длани сякаш за молитва.
– Ако искаш ще ти падна на колене!
Тя се взря в измъченото му лице. Хуанг беше гениален. Не очакваше да бъде и доблестен. Лий смекчи гласа си и каза:
– Няма нужда да ме молиш, доктор Хуанг. Ще направя каквото мога.
Лицето му грейна.
– Запомни ми думите – каза той, – няма да съжаляваш за решението си.
– Знам, че няма – отвърна Лий, – особено след като изпълниш исканията ми.
– Какво имаш предвид? – попита предпазливо Хуанг.
– Искам да доставиш в селото медикаменти, достатъчни за следващите шест месеца... Не, нека да са дванайсет и включи селата, които са близо до това.
– Ще го направя! – съгласи се с облекчение Хунаг.
– Организирала съм мрежа от акушерки, но те се нуждаят от обучен професионалист, който да ги ръководи. Искам още тази седмица да докарате един семеен лекар, който да поеме пациентите ми.
– И това ще бъде направено! – повтори Хуанг.
Лий се упрекна, че не поиска повече.
– Колко скоро ви трябвам? – попита тя.
– Веднага – отвърна Хуанг. – Хеликоптерът те чака. Искам да говориш на един симпозиум в Пекин.
Доктор Лий набързо провери наум с какво разполага. Колибата беше под наем. Вещите ѝ можеха да се поберат в малка чанта. Трябваше само да yведоми старейшините в селото и набързо да се сбогува с възрастните си родители и пациентите. Тя протегна ръка, за да скрепят сделката.
– Добре, да тръгваме! – каза тя.
Три дни по-късно, доктор Лий стоеше на трибуната в Министерството на здравеопазването в Пекин и се готвеше да изнесе реч пред повече от двеста експерти от цял свят. Жената на подиума по нищо не приличаше на провинциалната лекарка, която израждаше бебета и прасенца на светлина от свещи. Беше облечена в раиран костюм, червена като китайското знаме блуза и розов копринен шал около врата. Едва забележим грим прикриваше кехлибарения ѝ тен, получен от живота на открито. Тя се радваше, че никой не може да види грубите ѝ ръце.
Веднага след като пристигна в Пекин, Лий направи една обиколка по магазините за сметка на Китайската народна република. В първия магазин, тя изхвърли памучните си дрехи на боклука. С всяка следваща покупка в някои от най-модните бутици в Пекин, тя възвръщаше част от загубеното си самочувствие.