По лицето на Логан се изписа усмивка.
– Да, знам, но въпреки това е жалко, че не можем да поздравим Док. Не се сещам за друг, който да го заслужава повече, след всичко, което направи. – Лицето на Луис се изпъна и той разбра, че е направил гаф, затова побърза да допълни: – Ти също постигна много, Луис. Помогна проектът „Медуза” да стигне до финалната си фаза и така Макс успя да се освободи и да замине за гмуркането с батисферата.
– Благодаря, Франк. Всички ние се отказахме от нормалния си живот, за да бъдем тук.
В стаята се чу слаб звук и на един от екраните, показващ нещо, подобно на диамантена диадема на фона на тъмно кадифе, започна да мига зелена светлина.
– Като говорехме за административни задължения – каза Логан с шеговита ирония, – твоята компания скоро ще пристигне.
Луис сбърчи нос.
– Проклятие! Исках да проследя гмуркането на Док.
– Доведи госта си тук да гледа шоуто – предложи Логан.
– О, не! Ще се отърва от него възможно най-бързо – каза Луис и се надигна от стола си.
Луис Мичъл бе висока близо метър и осемдесет, наближаваше петдесетте и бе качила няколко килограма повече, отколкото ѝ се искаше. Пищната ѝ фигура под увисналия анцуг не отговаряше на съвременните представи за красота, но на художниците от миналото щяха да им потекат лигите по нейните извивки, по светлата ѝ кожа и гъстата ѝ гарвановочерна коса, падаща върху рамената.
Тя излезе от стаята и се спусна по една извита стълба към силно осветен коридор. Подобното на тръба помещение свършваше в малка камера, в която имаше двама мъже. Те стояха пред табло, обърнато към тежка метална врата.
Единия от тях каза:
– Здравей, Луис! След четирийсет и пет секунди ще пристигне – и посочи към един екран, монтиран в таблото.
Мигащите светлини се превърнаха в подводен апарат, спускащ се бавно в мрака. Той приличаше на голям товарен хеликоптер със свален главен винт и беше задвижван от въртящи се турбини, монтирани върху корпуса. В овалната кабина се виждаха две фигури.
Отекна бръмчене на двигатели. Върху екрана на контролното табло започна да мига диаграма, сигнализираща, че вратите на въздушната камера са отворени. След няколко секунди, екранът спря да мига. Вратите бяха затворени. Подът започна да вибрира от мощните помпи. Когато водата се оттече от камерата, помпите замлъкнаха и над вратите замига зелена светлина. С едно докосване върху контролното табло вратите се отвориха и се разнесе мирис на морска вода. Подводният апарат стоеше в камера с куполовиден таван. По корпуса му се стичаше вода и бързо изчезваше с бълбукане в каналите.
Отстрани на апарата се отвори люк и от него излезе пилотът. Мъжете при контролното табло отидоха да помогнат със свалянето на провизиите от багажното отделение зад кабината.
Луис се приближи и поздрави другия мъж, който тежко се измъкна от пасажерското кресло. Той беше с няколко сантиметра по-висок от нея и носеше сини дънки и кецове. Върху анорака и бейзболната му шапка се виждаше логото на компанията, грижеща се за сигурността на лабораторията.
Луис протегна ръка.
– Добре дошли в „Селенията на Дейви Джоунс”. Аз съм доктор Луис Мичъл, заместник ръководител на лабораторията.
– Приятно ми е да се запознаем, госпожо – отвърна мъжът с провлачен южняшки акцент. – Името ми е Пелпс.
Луис очакваше да види полувоенен тип като мъжете от охраната на кораба-майка, където персоналът, работещ на дъното, си почиваше, но Пелпс изглеждаше сякаш сглобен от непотребни резервни части. Ръцете му бяха прекалено дълги за тялото, дланите му бяха несъразмерно големи, а главата твърде обемиста. Със своите тъжни, тъмни очи и голяма уста, подчертана от увисналите му мустаци, той по нещо напомняше на хрътка. Имаше дълга черна коса и големи, старомодни бакенбарди.
– Добре ли пътувахте, господин Пелпс?
– По-добре не можеше да бъде, госпожо. Най-много ме развълнуваха светлините на морското дъно. Мислех си, че сигурно е Атлантида.
Луис потрепна неволно от това пресилено сравнение с „Изчезналия град”.
– Радвам се да го чуя – каза тя. – Влезте в кабинета ми, за да обсъдим с какво можем да сме ви полезни.
Луис поведе госта си през цилиндричен коридор, който свършваше до една вита стълба, водеща към слабо осветена овална стая. Една риба беше допряла носа си в прозрачния куполовиден таван на помещението, който създаваше илюзията, че морето всеки момент ще нахлуе вътре.