– А какво искахте? – попита остро Луис.
– Сега нямаме време да говорим за това, госпожо!
Луис се изправи и погледна Пелпс.
– И мен ли ще застреляте?
– Само ако се наложи, доктор Мичъл. Не правете глупости като вашия приятел. Не бихме искали да ви загубим.
Луис Мичъл няколко секунди се взираше предизвикателно в Пелпс, преди да сведе очи пред непоколебимия му поглед.
– Какво искате? – попита тя.
Пелпс не обърна внимание на въпроса ѝ и каза:
– Сега ще се поразходим малко.
6
Двамата пасажери на „Б3” решиха да докладват своите наблюдения като коментатори на спортно събитие. Джо Дзавала щеше да бъде главният коментатор, а Макс Кейн избра да внесе колорит, като използва записките на Уилям Бийб.
На осемдесет и седем метра дълбочина, Кейн обяви:
– Потопеният океански лайнер „Лузитания” почива на тази дълбочина.
На сто и седем метра, той отбеляза:
– Това е най-дълбоката точка, до която е достигала подводница, преди Бийб да започне спусканията със своята батисфера.
Когато апаратът достигна сто и осемдесет метра, Кейн свали късметлийската шапка от главата си и я стисна в ръка.
– Навлизаме в това, което Бийб е наричал „Земята на изгубените” – каза тихо той. – Това е царството на човешките същества, загубили живота си в морето. Още от времето на финикийците, милиони души са се спускали до тази дълбочина, но всички те вече са били мъртви, станали жертви на войните, бурите или Божията намеса.
– Приятна мисъл – каза Дзавала. – Затова ли поздрави „Селенията на Дейви Джоус”... където отиват удавените моряци?
Кейн се пресегна към копчето за изключване на камерата и микрофона и каза:
– С Джо ще направим малка почивка. След няколко минути ще продължим с коментарите на наблюденията си. – Той натисна копчето. – Имам нужда да си поема дъх – каза той с усмивка. – Попита ме за „Селенията”... Това е името, което колегите ми дадоха на лабораторията.
– Морският център на Боунфиш Кий? – попита Дзавала.
Кейн погледна към камерата.
– Да, Боунфиш Кий.
Дзавала се зачуди защо някой би сравнил слънчев остров в Мексиканския залив с мрачното царство на удавените моряци, но знаеше, че учените са странни птици и мислено повдигна рамене.
– Бийб е смятал океана за сравнително безобиден – каза Кейн. – Той е знаел, че опасностите са реални, но е мислел, че слуховете за рисковете от големите дълбочини са пресилени.
– Милионите жертви на удавяне, за които спомена, не биха се съгласили с теб – отвърна Дзавала. – Уважавам всичко, което са постигнали Бийб и Бартън, но от инженерна гледна точка, бих казал, че са извадили късмет като не са станали жители на тази „Земя на изгубените”. Оригиналната батисфера е била като бомба със закъснител.
Кейн посрещна думите му с насмешка.
– Бийб освен мечтател е бил и реалист – каза той. – Той е сравнявал батисферата с кухо грахово зърно, висящо на паякова нишка на четирийсет метра дълбочина под корпуса на кораб в средата на океана.
– Поетично, но неточно – отвърна Дзавала. – Точно затова инсталирах новите системи за безопасност.
– Радвам се, че си го направил – каза Кейн. Той отново включи микрофона и насочи вниманието си към гледката пред илюминатора.
„Б3” от време на време се поклащаше, но спускането се усещаше повече от промяната в светлината през илюминаторите, отколкото от движението. Най-драстичната промяна в цветовете е в началото на спускането. Червеното и жълтото изчезват, сякаш някой ги изстисква от гъба. Зеленото и синьото преобладават. На още по-голяма дълбочина цветът на водата става тъмносин и накрая наситеночерен.
В началото риби лоцман, сребърни змиорки, облаци копеподи и подобни на дантела сифонофори преминаваха пред илюминаторите като малки духове, заедно с множество скариди, прозрачни сепии и толкова миниатюрни охлювчета, че можеха да бъдат сбъркани с мехурчета. В края на обсега на прожектора се забелязваха дълги, тъмни силуети.
На двеста и тринайсет метра, Дзавала изключи светлината. Той погледна през илюминатора и промърмори нещо на испански. Дзавала беше отраснал в Санта Фе и гледката извън батисферата му напомняше на небето над Ню Мексико в ясна зимна нощ. В тъмнината проблясваха звезди. Някои самотни, а други на групи. Едни премигваха непрекъснато, а други само веднъж. Виждаха се плаващи нишки светлина и мъждукащи петна, които можеха да бъдат свръхнови или съзвездия на небосклона.
В кабината беше тихо като в катедрала. Единственият шум идваше от тихото бръмчене от мотора на вентилацията, затова когато Кейн видя някаква вълнообразна форма да преминава пред илюминатора, реакцията му беше като изстрел с пистолет.