Не след дълго „Принцес” навлезе в залив, обграден от бели коралови плажове. Котвата потъна в прозрачните изумрудени води. Над острова се издигаше величествен вулкан, от който се носеше тънка струйка дим. Добс и помощник-капитанът слязоха с малка лодка на брега, за да попълнят запасите от прясна вода, докато все още могат да вървят. Откриха извор близо до брега. На връщане попаднаха на разрушен храм. Капитанът се загледа в стените, обрасли с лиани и каза:
– Това място ми напомня за Нан Мадол.
– Какво казвате, сър? – попита помощник-капитанът.
Капитанът поклати глава.
– Забрави... По-добре да се връщаме на кораба, докато все още можем да вървим.
Малко след здрачаване офицерите се почувстваха зле. Добс също се предаде на болестта. С помощта на Кейлъб, капитанът измъкна койката си на квартердека. После каза на новака да се грижи за екипажа, докато може.
Незнайно защо заразата не докосна Кейлъб. Той носеше кофи с вода до предната палуба, за да утолява жаждата на моряците и следеше състоянието на Добс и офицерите. Капитанът ту се потеше, ту трепереше от студ. За момент изгуби съзнание и когато дойде на себе си, видя по палубата да се движат факли. Едната се приближи и трепкащият ѝ пламък освети татуирано лице на мъж – един от десетимата островитяни, въоръжени с копия и инструменти за рязане на китова мас.
– Ей? – каза островитянинът, който имаше високи скули и дълга, черна коса.
– Говорите английски? – успя да пророни Добс.
Мъжът вдигна копието си.
– Страшен харпун, човече!
Добс видя лъч надежда. Въпреки дивашкия си външен вид, местният все пак беше брат китоловец.
– Хората ми са болни. Ще ни помогнете ли?
– Разбира се – отвърна местният. – Ние има добри лекарства. Вас вдигнем на крака. От Ню Бедфорд ли сте?
Добс кимна.
– Жалко! – отвърна островитянинът. – Мъже от Ню Бедфорд мен отвлекли. Аз скочил във вода. После се прибрал. – Мъжът се усмихна и разкри острите си зъби. – Няма лекарства. Ние гледа вас изгаря от болест.
Един тих глас пророни:
– Добре ли сте, капитане?
Кейлъб изплува от сенките и застана на палубата под светлината на факлите.
Очите на водача на островитяните се разшириха и той промълви една единствена дума.
– Атуа!
Капитанът знаеше няколко думи на местния език. „Атуа” означаваше „зъл дух”. Добс повдигна вежди и рече с мъка:
– Да. Това е моят атуа. Правете каквото ви каже, иначе ще прокълне теб и всички на твоя остров.
Кейлъб веднага се ориентира в ситуацията и реши да подкрепи думите на капитана.
Той вдигна ръце високо над главата си за по-голям драматизъм и каза:
– Свалете оръжията, ако не искате да използвам своите сили!
Водачът на островитяните каза нещо на своя език и останалите мъже пуснаха оръжията си на палубата.
– Ти каза, че можеш да победиш изгарящата болест, че имате лекарство. Помогни на хората ми, иначеатуа ще се ядоса.
Островитянинът очевидно се колебаеше, но съмненията му се изпариха мигновено, щом Кейлъб свали шапката си и коприненобялата му коса се развя на тропическия бриз. Островитянинът каза нещо на хората си.
Капитанът отново изгуби съзнание. Бълнуваше, мяташе се и сънуваше странни сънища, в единия от които усети нещо студено и влажно по тялото си, както и ужилване по гърдите. Когато отвори очи, вече беше ден, а моряците сновяха по палубата. Платната бяха опънати под ясното синьо небе, а носът пореше вълните. Високо сред перестите облаци се рееха бели птици.
Помощник-капитанът видя, че Добс се опитва да се изправи и му донесе кана с вода.
– По-добре ли сте, капитане?
– Aye4 – пророни капитанът между две глътки.
Треската беше изчезнала, а стомахът му беше отново наред. Единственото, което го измъчваше, беше свирепия глад.
– Помогни ми да се изправя.
Капитанът се надигна на немощните си крака, подкрепян от своя помощник. Корабът беше в открито море, а от острова нямаше и следа.
– От колко време плаваме?
– От пет часа – отвърна помощникът. – Това е истинско чудо. Мъжете се оправиха от треската и обривите изчезнаха. Готвачът им приготви супа и щом се нахраниха, изкараха кораба в открито море.
Капитанът усети сърбеж по гърдите и разтвори ризата си. Обривът беше изчезнал. На мястото му имаше само едно малко червено петънце и възпален кръг на няколко сантиметра над пъпа.
– Ами островитяните? – попита Добс.
– Островитяни? Не сме виждали никакви островитяни.
Добс поклати глава. Дали всичко това не е било сън? Той нареди на помощник-капитана да доведе Кейлъб. Новакът се появи на квартердека. Носеше сламена шапка, за да пази бялата си кожа от слънчевите лъчи. Върху бледото му набръчкано лице се изписа усмивка, щом видя, че капитанът се е оправил.