Тя го поведе през кухнята. Влязоха в малкото помещение без прозорци, много кокетно и уютно. По стените имаше етажерки, отрупани с книги, маса, на която семейството се хранеше, а в един ъгъл — друга маса, която вероятно служеше като бюро.
— Питахте ме какво правеше мъжът ми през деня. Ставаше всяка сутрин в шест, както през лятото, така и през зимата. А през зимата първата му грижа беше да отиде да пусне парното отопление.
— А защо не го е запалил на 21 февруари?
— Не беше достатъчно студено. След като няколко дни температурата беше паднала, времето се беше оправило. Ние двамата не сме зиморничави. Газовата печка в кухнята затопля достатъчно, а в ателието има друга печка, която Франц използва за лепилото и за инструментите си. Преди да се измие, отиваше да купи кроасани в хлебарницата. А аз през това време правех кафето. После двамата закусвахме. След това се измиваше и веднага започваше работа. Аз излизах от къщи към девет часа, след като съм свършила основната работа по домакинството, и отивах да напазарувам.
— Той никога ли не излизаше във връзка с поръчките си?
— Много рядко. Работата му я носеха вкъщи, а после идваха да си я вземат. Когато му се налагаше да излезе, аз тръгвах заедно с него, понеже това бяха, кажи-речи, единствените ни излизания. Обядвахме в дванайсет и половина.
— След това веднага ли започваше отново работа?
— Почти винаги, след като постои няколко минути на прага, колкото да изпуши една цигара. Понеже никога не пушеше по време на работа. И така до седем часа, а понякога и до седем и половина. Никога не знаех точно в колко часа ще вечеряме, понеже той държеше да приключи с текущата си работа. После затваряше капаците на прозореца и си миеше ръцете. А след вечеря четяхме в тази стая, докъм десет-единайсет часа. С изключение на петък вечер, когато ходехме на кино, в „Сен Пол“.
— Никога ли не пиеше?
— Само по една чашка всяка вечер, след ядене. Само по една малка чашка, която му стигаше за цял час, понеже само навлажняваше устните си с нея.
— А в неделя? Сигурно сте ходели на разходка извън града?
— Не, никога. Той мразеше да ходи извън града. Оставахме си по цяла сутрин вкъщи. Поправяше разни неща. Направи тези етажерки и почти всички мебели в къщата ни. Следобед се разхождахме пеша в района на „Де Франк-Буржоа“, из острова Сен Луи. Често вечеряхме в малко ресторантче, близо до Пон Ньоф.
— Той стиснат ли е?
Тя се изчерви и отговори с въпрос и вече не толкова откровено, както правят жените, когато се притесняват от нещо:
— Защо ми задавате този въпрос?
— Вече двайсет години, откакто работи по този начин, нали?
— Работил е цял живот. Майка му е била много бедна и той е имал нещастно детство.
— Но го смятат за най-скъпоплатения книговезец в Париж. По-скоро отказва поръчките, отколкото се стреми да има повече.
— Да, вярно е.
— С онова, което той печели, бихте могли да водите охолен живот, да имате прекрасно жилище и дори лека кола.
— За какво ни е това?
— Той твърди, че никога не е имал повече от един костюм. А пък и вашият гардероб не изглежда претъпкан с дрехи.
— Нямам нужда от нищо. Ние се храним добре.
— Вероятно харчите за храна само една трета от онова, което той печели.
— Не се интересувам от въпросите, свързани с пари.
— Повечето хора работят с определена цел. Някои искат да имат къща извън града, други си мечтаят по-скоро да се пенсионират, а трети посвещават целия си живот на децата си. Той не е ли имал деца?
— За съжаление аз не мога да имам деца.
— А преди вас?
— Не, той не е познавал никакви жени, така да се каже. Задоволявал се е с онова, за което знаете, и именно благодарение на това се запознах с него.
— Какво прави с парите си?
— Не зная. Предполагам, че ги влага някъде.
Наистина, в „Сосиете Женерал“, на улица „Сент Антоан“, бяха открили банкова сметка на името на Стювелс. Почти всяка седмица книговезецът внасял в нея незначителни суми, които съответстваха на парите, получавани от неговите клиенти.
— Той работеше заради самото удоволствие от работата. Беше истински фламандец. Сега започвам да разбирам какво означава това. Би могъл да прекара часове наред над някаква подвързия само заради удоволствието, че е успял да направи нещо забележително.
Беше странно: понякога тя говореше за него в минало време, като че ли стените на „Ла Санте“ вече го бяха отделили завинаги от света. А понякога говореше в сегашно време, като че ли той щеше всеки момент да се завърне вкъщи.