— Ще го пуснете ли в дома си?
— Точно това се питах. Толкова ми е омръзнало.
— Искате ли да му заповядам да ви остави на мира?
— Да, поне тази вечер.
— Лека нощ.
Тя също му каза „лека нощ“ и той се запъти бавно към бившия инспектор от Нравствената полиция. Когато стигна до него на ъгъла, видя, че двама млади репортери ги наблюдават през стъклото на кафенето „Табак де Вож“.
— Изчезвай!
— Защо?
— Просто така. Защото тя не иска да я безпокоиш отново днес. Ясно ли е?
— Защо се отнасяте толкова лошо с мен?
— Просто защото не ми харесва физиономията ти.
И като му обърна гръб, Мегре спази традицията и влезе във „Великия Тюрен“, за да пийне чаша бира.
Глава трета
Хотелът на улица „Льопик“
Слънцето продължаваше да свети силно. Но повяваше хлад, който караше от устата да излиза пара, а върховете на пръстите да замръзват. Въпреки това Мегре продължаваше да стои прав на платформата на автобуса. Ту мърмореше, ту се усмихваше, без да иска, докато четеше сутрешния вестник.
Тази сутрин беше подранил. Часовникът му показваше едва осем и половина, когато влезе в канцеларията на инспекторите. Точно в този момент Жанвие, който седеше на една от масите, се опита да слезе оттам и да скрие вестника, който четеше на глас.
Бяха петима или шестима, повечето млади. Чакаха Люка да разпредели работата им за през деня. Избягваха да поглеждат към комисаря, а някои едва сдържаха смеха си, като го наблюдаваха крадешком.
Не можеха да знаят, че статията го беше забавлявала също колкото тях. И сега гледаше мрачно именно за да им направи удоволствие, понеже те точно това очакваха.
Заглавието заемаше три колонки на първа страница:
Приключението, случило се на жената на комисаря на площад „Анверс“, беше разказано с най-големи подробности. Липсваше само снимката на самата госпожа Мегре с момченцето, с грижата за което така кавалерски я бяха натоварили.
Мегре отвори вратата на Люка, който също беше прочел статията, но имаше причини да гледа по-сериозно на случилото се.
— Надявам се, не сте си помислили, че това излиза от мен, нали? Бях изненадан тази сутрин, като разгърнах вестника. Всъщност не съм говорил с нито един репортер. Вчера, малко след нашия разговор, се обаждах на Ламбал от 9-о районно. Наистина разказах му историята, но без да казвам, че става дума за жена ви. Казах му да търси онова такси. Всъщност той току-що ми се обади да ми каже, че по някаква невероятна случайност вече е открил шофьора. Изпратил го е да дойде тук. Сигурно ще пристигне след няколко минути.
— Имаше ли някой в твоя кабинет, когато се обади на Ламбал?
— Вероятно, там винаги има някого. А вероятно и вратата на канцеларията на инспекторите е била отворена. Обаче кой го е направил? Плаша се при мисълта, че дори оттук изтича информация.
— Още вчера се усъмних. Информация е изтекла още на 21 февруари, понеже, когато си отишъл на улица „Дьо Тюрен“, за да направиш обиск у книговезеца, Филип Лиотар вече е бил осведомен за това.
— Кой може да му е казал?
— Не зная. Може да бъде само някой от управлението.
— Значи затова, когато отидох, куфарът вече беше изчезнал?
— Това е дори повече от вероятно.
— В такъв случай защо не са скрили и костюма с петна от кръв?
— Може да не са се сетили. Или пък са си казали, че няма да можем да установим от какво са петната? А може и да не са имали време.
— Искате ли да разпитам инспекторите, шефе?
— Аз ще свърша тази работа.
Люка още не беше приключил с отварянето на пощата си, натрупана на купчина на дългата маса, която използваше вместо бюро.
— Има ли нещо интересно?
— Още не знам. Трябва да се проверят някои неща. Има много съобщения тъкмо по повод на изчезналия куфар. В едно анонимно писмо просто се съобщава, че куфарът изобщо не е напускал улица „Дьо Тюрен“ и трябва да сме слепи, за да не го открием досега. В друго се твърди, че възелът на цялата тази история се крие в Конкарно. В едно писмо от пет страници, написани със сбит почерк, с подкрепата на разсъждения се твърди, че самото правителство е нагласило цялата тази история, за да отвлече вниманието на хората от поскъпването на живота.