— Не, понеже тя заговори на госпожата. Не говори дълго, само няколко думи. А пък тя като че ли се успокои.
— Къде откарахте майката и детето?
— Най-напред до арката „Ньой“. Като стигнахме там, тя изведнъж промени плановете си и ме помоли да я закарам до гарата Сен Лазар.
— И слезе ли там?
— Не. Каза ми да спра на площад „Сент Огюстен“. Понеже после попаднах в задръстване, видях в огледалото за обратно виждане, че спира друго такси, от фирмата „Градски таксита“. Не можах да му запомня номера.
— А имахте желание да го запомните, така ли?
— Да, по навик. Тя наистина беше прекалено възбудена. А пък, след като ме е разкарала до арката „Ньой“, не е нормално да ми каже да спра на площад „Сент Огюстен“, а след това да се качи на друго такси.
— Говореше ли нещо на детето, докато пътуваха?
— Две-три изречения, колкото да му каже да стои мирно. Ще има ли някакво възнаграждение?
— Може би. Още не знам.
— Понеже си загубих цялата сутрин.
Мегре му подаде една банкнота. Само след няколко минути отвори вратата на директора на Съдебната полиция, където вече беше започнал сутрешната оперативка. Всички шефове на отдели се бяха събрали около голямото бюро от махагон и спокойно си говореха за текущата работа.
— А вие, Мегре? Какво става с вашия Стювелс?
По усмивките им личеше, че всички бяха прочели тазсутрешната статия. И Мегре пак се престори на сърдит, за да им направи удоволствие.
Беше девет и половина. Иззвъня телефонът, директорът вдигна слушалката, а после я подаде на Мегре.
— Торанс иска да говори с вас.
Гласът на Торанс на другия край на жицата беше възбуден.
— Вие ли сте, шефе? Открихте ли госпожата с бялата шапка? „Журнал дьо Пари“ току-що пристигна, така че прочетох статията. Описанието съответства на един човек, чиито следи открих тук.
— Разказвай!
— Понеже няма никакъв начин да измъкнеш нещо от тази гъска, пощаджийката, която твърди, че не помни нищо, започнах да търся по хотелите, по пансионите, да разпитвам по гаражите, както и служителите на гарата.
— Да, зная.
— Сега не е почивният сезон, така че повечето хора, които пристигат в Конкарно, са или жители на околността, или хора, които всички познават в една или друга степен, търговски пътници, от този род…
— Давай по-накратко.
Понеже разговорите край него внезапно бяха спрели.
— Казах си, значи, че, ако някой беше дошъл тук от Париж или отнякъде другаде, за да изпрати телеграмата…
— Вече разбрах.
— Е, една млада госпожа със син костюм и бяла шапчица пристигнала същата вечер, в която била изпратена телеграмата. Слязла от влака в четири часа, а телеграмата е била изпратена в пет без четвърт.
— Имала ли е багаж?
— Не. Почакайте малко. Тя не е отседнала в хотел. Нали знаете хотела „Жълтото куче“, на края на перона? Вечеряла там, а после останала да седи в един ъгъл на залата за кафе. Седяла там до единайсет часа. С една дума, отново се качила на влака в единайсет и четвърт.
— Сигурен ли си в това?
— Досега не бях, но съм сигурен в това, понеже излязла от кафенето точно навреме, за да хване влака. А освен това поискала указателя за железниците точно след като се навечеряла.
— Говорила ли е с някого?
— Само със сервитьорката. Четяла непрекъснато, дори докато се хранела.
— Не успя ли да разбереш каква книга е четяла?
— Не. Обаче сервитьорката твърди, че имала някакъв акцент. Но не знае точно какъв. Какво да правя сега?
— Върви пак при пощаджийката, разбира се.
— А после?
— После ми се обаждаш или се обаждаш на Люка, ако не съм в кабинета си. После се връщаш тук.
— Добре, шефе. Значи и вие смятате, че това е тя, нали?
Докато Мегре затваряше, очите му заблестяха леко от радост.
— Може би госпожа Мегре ще ни изведе на някаква следа — каза той. — Разрешавате ли, шефе? Трябва да проверя някои неща лично.
За щастие Лапоент още беше в канцеларията на инспекторите, видимо обезпокоен.
— Тръгвай с мен!
Качиха се на едно от спрелите на Кея таксита. Младият Лапоент още не се беше успокоил, понеже комисарят за първи път го отвеждаше по този начин със себе си.
— На ъгъла на площад „Бланш“ и улица „Льопик“.
В този час в „Монмартър“ и особено по улица „Льопик“ количките на уличните търговци на зеленчуци задръстваха тротоарите с купчините зеленчуци и плодове. Ухаеха приятно на земя и на пролет.