Мегре разпозна отляво малкото ресторантче с фиксирани цени, в което беше обядвал онзи шофьор. Точно срещу него беше „Отел Босежур“. Виждаше се само вратата му, затисната между две магазинчета, за месо и за хляб.
Стаи под наем на месец, на седмица и на ден. Течаща вода. Централно отопление. Умерени цени.
В дъното на коридора имаше стъклена врата, а след нея започваше стълбище, над което беше закачен надпис: „Канцелария“. Нарисуваната в черно ръка сочеше нагоре по стълбището.
Канцеларията се помещаваше на междинния етаж, между партера и първия етаж. Беше тясно помещение, което гледаше към улицата. Върху таблото бяха закачени ключове.
— Хей, има ли някой! — извика Мегре.
Миризмата му напомняше за времето, когато, приблизително на възрастта на Лапоент, работеше в полицейския отдел, който наблюдаваше пансионите. Тогава по цял ден тичаше от един хотел в друг. Тук миришеше едновременно на пране и пот, неразтребени легла, тоалетна и на ядене, затоплено върху газена лампа.
Червенокоса раздърпана жена се наведе през перилата на стълбището.
— Какво искате?
После веднага разбра, че Мегре е от полицията, и заяви отнесено:
— Слизам веднага!
Известно време продължи да ходи напред-назад по горния етаж, разместваше някакви кофи и четки за под. Най-сетне се появи, като закопчаваше в движение блузата върху преливащите от нея гърди. Отблизо веднага се виждаше, че косата й е съвсем бяла в корените.
— Какво има сега? Вчера пак ме проверяваха, а всичките ми наематели са тихи хора. Не сте от отдела по надзор на пансионите, нали?
Без да й отговори, той й описа спътника на госпожата с бялата шапка, доколкото му позволяваше описанието на шофьора на такси.
— Познавате ли такъв човек?
— Може би. Но не съм сигурна. Как се казва?
— И аз искам да разбера точно това.
— Искате ли да погледнете в книгата ми?
— Най-напред искам да ми кажете дали имате клиент, който прилича на човека, когото ви описах.
— Не се сещам за никого, освен за господин Левин.
— Кой е той?
— Не знам. Но, във всеки случай, е свестен човек. Плати ми за една седмица предварително.
— Все още ли живее тук?
— Не, замина си вчера.
— Сам ли?
— Заедно с хлапето, разбира се.
— Ами госпожата?
— Искате да кажете, детегледачката?
— Момент! Сега ще започнем отначало и така ще можем да спечелим време.
— Да, така ще е най-добре, понеже нямам време в излишък. Какво е направил господин Левин?
— Отговаряйте на моите въпроси, ако обичате. Кога пристигна той?
— Преди четири дни. Можете да проверите в книгата ми. Казах му, че нямам свободна стая, и това беше вярно. Обаче той продължи да настоява. Попитах го за колко време му трябва, а той отговори, че ще плати за една седмица предварително.
— Как успяхте да го настаните, след като нямате свободни стаи?
Мегре знаеше отговора, обаче искаше тя да му отговори. В този род хотели обикновено запазват стаите на първия етаж за любовните двойки, които се качват за малко или за по един час.
— Винаги разполагаме с така наречените „случайни“ стаи — отговори му тя, използвайки приетия израз.
— Детето с него ли беше?
— Не, тогава не беше. Той отиде да го вземе и се върна след един час, вече заедно с него. Попитах го как ще се оправя с толкова малко дете. Тогава той ми каза, че има детегледачка, която ще се грижи за него през по-голямата част от времето.
— Показа ли ви паспорта си, личната си карта?
Според правилника тя би трябвало да изисква тези документи, но очевидно не отговаряше на изискванията.
— Той сам си попълни формуляра. Веднага забелязах, че е приличен човек. Ще ми създавате ли проблеми заради това?
— Не е задължително. Как беше облечена детегледачката?
— В син костюм.
— И носеше шапка?
— Да. Идваше сутрин, за да изкъпе малкия, а после излизаше заедно с него.
— А господин Левин?
— Той се мотаеше из стаята си докъм единайсет-дванайсет часа. Предполагам, че отново си лягаше. После излизаше и повече не го виждах през целия ден.
— А детето?
— Детето също. Не по-рано от седем часа вечерта. Тя го водеше тук и го слагаше да спи. А тя лягаше облечена на леглото и чакаше господин Левин да се върне. Не по-рано от един часа сутринта.