Предната вечер той се беше срещал с Лиотар в един ресторант на улица „Ришельо“, където двамата бяха разговаряли спокойно, докато хубаво си хапвали. След това към тях се присъединили две жени, които по нищо не приличали на младата дама с малката бяла шапка. Едната била секретарката на адвоката, висока блондинка с маниери на кинозвезда. Другата си тръгнала заедно с Алфонси.
Двамата заедно отишли на кино, близо до Операта, а после в едно кабаре на улица „Бланш“, където стояли до два часа сутринта.
След това бившият инспектор отвел спътницата си в хотела, в който живее, на улица „Дьо Дуе“.
Жанвие си беше взел стая в същия хотел. Току-що се беше обадил оттам:
— Още не са станали. Чакам.
Малко преди единайсет, докато следваше Мегре, Лапоент за първи път видя на партера на „Ке дез’ Орфевр“ помещения, за които изобщо не знаеше. Бяха минали по един пуст коридор, чиито прозорци гледаха към двора. След като минаха един завой, Мегре се спря и направи знак на младежа да пази тишина.
Една арестантска кола премина през входната арка на затвора и влезе в двора. Трима-четирима полицаи чакаха, пушейки цигари. Други двама слязоха от затворената арестантска кола и изведоха от нея най-напред някакъв едър, простоват мъж с ниско чело. Беше с белезници. Мегре не го познаваше. Не беше се случвало да мине през неговата служба.
После дойде ред да излезе една възрастна жена, крехка на вид, която би могла да работи в някоя църква. Обаче Мегре я беше арестувал вече най-малко двайсет пъти за джебчийство. Тя ситнеше кротко в прекалено широката си рокля след полицая, все едно не се беше случило нищо особено. Сама се запъти към мястото, където се помещаваха кабинетите на съдебните съдии.
Слънцето силно светеше, придавайки синкав оттенък на сенките. Полъхваше на пролет. Вече се дочуваше бръмченето на мухите.
Появи се червеникавата глава на Франц Стювелс, който беше гологлав. Костюмът му бе посмачкан. Той се поспря, като че ли изненадан от силното слънце. Виждаше се как присвива очи зад дебелите стъкла на очилата си. Бяха му сложили белезници, също като на онзи грубиян. Това правило бе спазвано стриктно, след като няколко задържани бяха избягали от същия този двор. А последният от тях го бе направил през коридорите на Съдебната палата.
Леко прегърбеният и отпуснат Стювелс наистина изглеждаше като типичен занаятчия интелектуалец, който чете всичко попаднало му подръка и няма никакво друго увлечение, освен собствената си работа.
Един от пазачите му подаде запалена цигара и той му благодари. Дръпна няколко пъти с удоволствие от нея, изпълвайки дробовете си с въздух и цигарен дим.
Вероятно беше кротък, понеже се държаха учтиво с него, оставиха го спокойно да се разкърши, преди да го поведат към сградата. Той, от своя страна, като че ли не се сърдеше на пазачите си, не проявяваше нито злоба, нито пък безпокойство.
Имаше известна истина в интервюто на адвоката Лиотар. В друго време Мегре щеше да доведе разследването докрай, преди да предаде човека в ръцете на съдебния следовател.
Впрочем, ако не беше адвокатът, притичал се веднага след края на първия разпит, Мегре щеше да се срещне няколко пъти със Стювелс, а това щеше да му даде възможността да го опознае отблизо.
А сега едва го познаваше, понеже беше разговарял на четири очи с книговезеца само за десетина или дванайсет часа, когато не знаеше още нищо нито за него, нито за случилото се.
Рядко бе виждал толкова спокоен задържан с такова самообладание, без това да изглежда преднамерено.
Стювелс очакваше въпросите с леко наведена глава, като че искаше по-добре да ги разбере. Гледаше Мегре така, както би гледал лектор, излагащ твърде сложни идеи. А после размишляваше известно време, след което започваше да говори с кротък, леко приглушен глас. Изреченията му бяха грижливо обмислени, но без да са престорени.
Той не губеше търпение, както правеха повечето задържани. Когато му задаваха един и същи въпрос за двайсети път, той отговаряше на него по същия начин, със забележително спокойствие.
На Мегре му се искаше да го опознае по-добре, обаче от три седмици този човек вече не му принадлежеше. Сега той принадлежеше на Досен, който го викаше на разпит заедно с адвоката му, средно по два пъти в седмицата.
Всъщност Стювелс сигурно беше свенлив човек. А най-интересното беше, че и съдията също беше от срамежливите. След като комисарят видя инициала Г. пред фамилията му, той реши най-сетне един ден да го попита какво е малкото му име. Тогава високият изискан магистрат се беше изчервил.