— Занеси това в лабораторията — каза Мегре на Лапоент.
— Може би няма да открият нищо, понеже, за нещастие точно в най-горната са се опитали да сложат отровата, а тя е празна. Но въпреки това вие ми вярвате, нали, господин комисар? Вече трябва да сте се убедили, че съм искрена с вас.
— Винаги ли?
— Да, доколкото е възможно. Този път става дума за живота на Франц. Някой се опитва да го убие. Тези мръсници са искали да ме използват, без аз да знам това.
Думите й бяха изпълнени с горчивина.
— Само ако не бях толкова погълната от вестника, сигурно щях да забележа този човек. Единственото, което знам, е, че носеше шлифер приблизително в същия цвят като моето палто, а черните му обувки бяха доста износени.
— Млад ли беше?
— Не особено млад. Но не и стар. Беше на средна възраст. Или по-скоро, човек без възраст, ако знаете какво искам да кажа. Имаше едно петно върху шлифера му, близо до рамото. Забелязах го, докато се промушваше между хората.
— Висок? Слаб?
— Не, по-скоро нисък. Най-много среден ръст. Приличаше на плъх, ако искате да знаете моето впечатление.
— А сигурна ли сте, че никога не сте го виждали?
Тя се замисли.
— Не, не съм. Не ми напомня никого.
После промени мнението си и каза:
— Сега си спомням. Точно четях статията за онази история с младата госпожа и малкото момче и за „Отел Босежур“. Той ми напомняше за един от онези двамата. Онзи, за когото собственичката на хотела беше казала, че й приличал на търговец на пощенски картички. Нали няма да ми се смеете?
— Не.
— Нали не смятате, че си измислям?
— Не.
— Мислите ли, че са се опитали да го убият?
— Възможно е.
— Какво ще правите сега?
— Още не знам.
Лапоент се върна и съобщи, че лабораторията няма да може да изпрати доклада си, преди да минат няколко часа.
— Смятате ли, че е по-добре да се задоволи със затворническата храна?
— Ще бъде по-предпазливо.
— Той ще се чуди защо не съм му пратила храната. Ще го видя чак след два дни, на свиждането.
Тя не плачеше, не се превземаше. Обаче тъмните й очи, с много черни кръгове около тях, бяха пълни с тревога и отчаяние.
— Елате с мен.
Той намигна на Лапоент, а после я поведе по стълбища и по коридори, които постепенно ставаха все по-пусти. С доста усилия успя да отвори едно малко прозорче, което гледаше към двора. Там чакаше една затворническа кола.
— Той скоро ще слезе. Извинете ме, но аз ще тръгвам. Горе имам много работа…
Показа й с ръка горния етаж на сградата.
Тя го изпрати с очи, невярваща. После се вкопчи с две ръце в решетките и се опита да открие от толкова далече мястото, откъдето щеше да се появи Стювелс.
Глава пета
Историята на една шапка
Беше отморяващо да напуснеш канцелариите, където вратите хлопаха непрестанно след инспекторите в постоянно движение, а в същото време телефоните не преставаха да звънят, и да се запътиш по винаги пустото стълбище към горния етаж на Съдебната палата, където се помещаваха лабораториите и архивите.
Почти се беше стъмнило. Мегре вървеше по слабо осветеното стълбище, което наподобяваше потайна стълба в замък, а пред него се движеше гигантската му сянка.
В един ъгъл на таванската си стаичка Моерс работеше под лампа, сложил зелената си козирка на челото и очилата с дебелите стъкла. Приближаваше я или я отдалечаваше, като дърпаше една желязна жица.
Този човек не беше ходил на улица „Дьо Тюрен“, за да разпитва съседите, нито за да пие перно и бяло вино в един от трите бара. Той никога не бе следил някого по улиците, нито бе прекарвал нощта пред нечия затворена врата. Никога не се увличаше, не се ядосваше, но може би щеше да остане наведен над своята работа до утре сутринта. Веднъж му се беше случило да прекара над нея три дни и три нощи последователно.