— Не знам.
— На ваше място бих се заел най-напред с малкото момче. Това е според мен правилната следа. Но не го казвам само защото и аз имам хлапе на неговата възраст.
Дори шофьорите взеха да участват вече! Той слезе на ъгъла на улица „Льопик“ и влезе в бара на ъгъла да пийне една чашка. Дъждът се стичаше на големи капки от голямото платнище над терасата, където седяха няколко жени, застинали като в музея на восъчните фигури. Познаваше повечето от тях. Някои сигурно щяха да отведат клиентите си в „Отел Босежур“.
Една много дебела жена стоеше на самата врата на хотела, като препречваше влизането в него. Усмихна му се, като помисли, че идва за нея, но после го разпозна и му се извини. Той се изкачи по слабо осветените стълби и откри собственичката в канцеларията. Този път беше облечена в рокля от черна коприна. Беше си сложила очила със златни рамки. Косата й светеше в огненочервено.
— Седнете. Изчакайте за минутка, ако обичате.
Отиде до стълбището и извика:
— Ема, една кърпа в 17-а стая!
После се върна.
— Открихте ли нещо?
— Бих искал да разгледате внимателно тези снимки. Подаде й най-напред няколкото снимки на жени, които Моерс беше подбрал. Тя ги разгледа една по една, като всеки път клатеше глава. После му върна цялата купчина.
— Не. Изобщо не е от този тип жени. Все пак тя е по-изискана от тези. Може би не точно изискана. Искам да кажа „благоприлична“. Разбирате ли? Тя изглежда като порядъчна млада жена, а тези, които ми показвате тук, биха могли да бъдат сред моите клиентки.
— Ами тези?
Това беше купчината със снимки на мъже с черни коси. Тя продължи да поклаща глава.
— Не. Изобщо не е от този тип. Не знам как да ви обясня. Тези тук имат подчертано чуждестранен вид. Разбирате ли, господин Левин би могъл да отседне в някой от изисканите хотели на „Шанз-Елизе“, без изобщо да направи впечатление на някого.
— А тези тук?
Той й подаде с въздишка последната купчина снимки. Още на третата тя застина и погледна някак особено комисаря иззад нея. Дали се колебаеше да заговори?
— Той ли е?
— Може би. Почакайте да отида на по-светло.
По стълбищата се качваше проститутка с клиент, който гледаше да стои в сянката на стълбището.
— Вземи номер 7, Клеманс. Току-що оправиха стаята.
После премести очилата върху носа си.
— Да, бих се заклела, че е той. Жалко, че тук е неподвижен. Ако можех да го видя как върви, веднага щях да го позная, дори в гръб. Но има много малка вероятност да греша.
На гърба на снимката Моерс беше написал в резюме сведенията за човека. Мегре с учудване си каза, че вероятно е белгиец, също като книговезеца. Вероятно, тъй като този човек беше известен под няколко различни имена. Така че полицията никога не е била сигурна относно истинската му самоличност.
— Благодаря ви.
— Надявам се, че ще имате предвид това. Можех да се престоря, че не го разпознавам. В края на краищата, това може би са опасни хора и аз рискувам много.
Беше толкова силно парфюмирана, а миризмите в сградата бяха толкова прилепчиви, че беше щастлив, когато излезе най-сетне на улицата и вдъхна мириса на мокрите от дъжда улици.
Още нямаше седем часа. Малкият Лапоент сигурно беше отишъл вече да се види със сестра си, за да й разкаже, по съвета на Мегре, какво се беше случило на Кея през този ден.
Беше добро момче. Все още бе прекалено нервен и емоционален, но сигурно щеше да се оправи. Люка продължаваше да играе ролята си на диригент от своя кабинет, свързан чрез телефона с всички отдели, с всички кътчета на Париж и навсякъде другаде, където търсеха триото.
А пък Жанвие не изпускаше от погледа си Алфонси, който отново беше отишъл на улица „Дьо Тюрен“. Беше разговарял в продължение на един час в подземието с Фернанда.
Комисарят изпи още една чаша бира, колкото да прочете бележките на Моерс. Те му напомняха нещо.
Алфред Мос, белгиец по националност (?). На около четирийсет и две години. В продължение на около десет години е играл в мюзикхол. Бил е част от акробатическа трупа на лостове: Мос, Джеф и Джо.
Мегре си ги спомняше. И най-вече онзи от тримата, който играеше ролята на клоуна. Винаги излизаше облечен в черни, прекалено широки дрехи и безкрайно големи обувки. Брадата му беше боядисана в синьо, устата беше огромна. Носеше зелена перука.
Движеше се като разглобен. След всеки акробатически скок видимо падаше толкова тежко, че беше като че ли невъзможно да не си е счупил нещо.