Най-сетне той зададе въпроса, който тя очакваше и се опитваше да предизвика от известно време.
— Ти какво търсеше?
— Ами че шапката, разбира се! Ти не разбра ли това досега? Тази история много ме измъчваше. Помислих си, че това не е работа за мъже. Костюмът си е костюм, особено синият костюм. Обаче с шапката е различно, а тази шапка я бях разгледала много добре. Белите шапки са на мода от няколко седмици. Само че една шапка никога не си прилича напълно с друга шапка. Разбираш ли? Нали не се сърдиш, че няма да ядеш топла храна. Донесох салам от италианския магазин, шунка от Парма, гъби в оцет и още един куп различни ордьоври.
— А какво стана с шапката?
— Това интересува ли те, Мегре? Обаче в момента твоята шапка прави локва върху килима. Най-добре ще е да я свалиш.
Очевидно госпожа Мегре беше успяла да научи нещо, понеже в противен случай нямаше да бъде в толкова закачливо настроение и нямаше да си позволи да го дразни по такъв начин. Може би щеше да е по-добре Мегре да изчака, да продължи да се мръщи, понеже това явно й доставяше удоволствие.
Докато тя си обличаше вълнена рокля, той приседна на ръба на леглото.
— Знаех, че не е от някоя от най-известните модни къщи. Затова нямаше смисъл да търся по улица „Дьо ла Пе“, „Сен Оноре“ или по авеню „Матиньон“. Но тези модни къщи не излагат нищо на витрината, така че щеше да се наложи да вляза и да се преструвам на клиентка. Как ме виждаш да пробвам шапки при „Каролин Рьобу“ или при „Роз Валоа“? Обаче не беше и шапка от обикновен магазин, от „Галериите“ или от „Прентан“. Беше нещо по средата. Все пак беше шапка от моден салон, и то от модист, който има вкус. Точно затова обиколих всички малки фирми, най-вече в околностите на площад „Анверс“, но не много далече от него. Видях най-малко сто бели шапки, но се спрях най-накрая на една, в перленосиво, на улица „Комартен“. На фирмата „Елен и Розин“. Беше точно същата шапка, но в друг тон. Сигурна съм, че не греша. Бях ти казала, че шапката на дамата с малкото момче имаше малка воалетка, широка около три-четири пръста, която покриваше само очите. Тази сива шапка имаше същата воалетка.
— Ти влезе ли вътре?
Мегре трябваше да положи усилие, за да не се усмихне, понеже за първи път срамежливата госпожа Мегре се намесваше в разследване. Без съмнение също за първи път тя влизаше в бутик на модистка в района на Операта.
— Това учудва ли те? Може би си мислиш, че прекалено много приличам на „лелка“? Да, влязох там. Страхувах се, че може да е затворено. Попитах по най-естествения начин на света, дали нямат същата шапка в бяло.
Дамата отговори, че нямат. Имали същата в бледосиньо, жълто и маслиненозелено. После добави, че имали и в бяло, обаче я продала преди повече от месец.
— А ти какво направи? — попита той заинтригуван.
— След като поех дълбоко дъх, й казах: „Точно тази видях да носи една от моите приятелки.“ Виждах отражението си в огледалата, понеже целият бутик е в огледала. Лицето ми беше станало тъмночервено.
— Вие познавате графиня Панети? — попита ме тя с учудване, което не беше особено ласкателно.
— Запознах се с нея. Бих искала да я видя отново, понеже успях да намеря информацията, за която ме беше помолила, но загубих адреса й.
— Предполагам, че все още живее в…
Чудеше се дали да продължи. Нямаше пълно доверие в мен. Но не посмя да прекъсне изречението си.
— Предполагам, че все още живее в „Кларидж“11.
Госпожа Мегре изгледа своя съпруг тържествуващо и едновременно лукаво. Но въпреки това устните й потрепваха неспокойно. Той изигра ролята си докрай и промърмори:
— Надявам се, че не си ходила да разпитваш портиера на „Кларидж“?
— Не, веднага се върнах тук. Сърдиш ли ми се?
— Не.
— Достатъчно главоболия ти създадох с тази история, затова се опитах да ти помогна. Сега се надявам, че ще намериш време да хапнеш нещо, преди да вървиш там.
Тази вечеря му напомни първите им общи вечери, когато тя откриваше Париж и се възхищаваше на готовите блюда, които се продаваха в италианските магазини. Беше по-скоро забавление, отколкото вечеря.
— Смяташ ли, че информацията е важна?